АЛЕКЗАНДЪР БРАДЛИ; 49 ГОДИШЕН; ЧОВЕК; JOHNNY DEPP;

-преди 2 години-
Сега времето вървеше прекалено бързо. И Алекзандър не беше свикнал с това. Беше свикнал с обичайното ежедневие, в което става от металната скамейка и поглежда към останалите затворници със същото безразличие. И това се повтаряше всяка сутрин в продължение на двадесет и три години. Толкова беше свикнал с това, че по едно време вече си мислеше, че никога няма да излезе и че ще си умре между решетките. Но ето, че това нямаше как да се случи, защото в момента, точно в 5.47 сутринта, той стоеше до неголемия прозорец и се взираше във все още заспалия град под себе си. Гледката не беше кой знае какво, но Алекзандър му харесваше. Беше много по-различно и хубаво от еднообразната гледка, която виждаше всеки божи ден. Апартаментът, който беше наел от някаква стара жена, също беше доста малък и мизерен, но в тъмните и дълбоки негови очи, жилището изглеждаше като царски палат. Имаше удобно легло, малка, но все пак баня, и също толкова малка кухничка. Не беше много, но на Брадли това му беше достатъчно. Засега. Вероятно когато свикнеше с нормалния начин на живот, с това да бъдеш свободен и сам да контролираш живота си, това щеше да му се стори като дупка, каквато и в действителност е, но както казах засега това напълно устройваше тази псевдо личност, на име Алекзандър Брадли.
Той внезапно обърна погледа си към другата част на стаята. Ирисът на очите му веднага фокусира стенния часовник, закачен на един пирон, който беше толкова паянтов, че имаше опасност всеки момент да падне, но да, това естествено нямаше значение, нито за Алек, нито за никой. Прикова за миг поглед върху цифрите, а след това тръгна към импровизирания си гардероб. Импровизиран не защото нямаше такъв, а защото дрехите му бяха прекалено малко. Все още само по провиснали дънки, той измъкна някаква дънкова риза. Бутна с неохота вратата на гардероба и вольо-невольо стана свидетел на огледалния си образ. Тъжна усмивка заигра по лицето му и показа почти белите му и прави зъби, съзирайки тялото си. Вече не беше същото като преди, възрастта започна да си оказва влиянието, а и самият факт, че толкова години се мъчеше между решетките, не бяха много полезни за него. Изобщо не бяха, бяха го състарили преждевременно, според неговото мнение. Брадли тръсна силно глава и няколко кафеникави кичура се спуснаха пред лицето му, запречвайки зрението му. Мъжът посегна да ги отметне, а след това облече ризата си, прикривайки голата част от тялото му. Остана загледан в една точка, закопчавайки се. Дълго след това обаче не се помръдна, а през съзнанието му преминаваха какви ли не картини – картини от миналото му, в затвора и от онова забравено от него минало. И мислейки за всичко това, Алекзнадър изобщо не можеше да повярва къде се намира, не можеше да проумее, че вече е свободен.

Ако Алекзандър кажеше, че разбира какво се случваше около него през последните няма и пет минути, щеше да излъже. Това естествено, не му пукаше особено много, но той никога не е обичал лъжите и никога не си е служел с тях. Дори и в онази дупка, да. Той отричаше за убийствата, но нали всеки го прави – не му повярваха. А и да не го правеше всеки, едва ли честността му би била от полза. В днешно време всеки лъжеше и честни хора се намираха много трудно, бяха изчезнал вид. Но да си признаем, колкото и да се опитваше, Алекзандър Брадли беше един от тези честни хора, готови на всичко за да възтържествува правдата. И точно това качество на мъжа беше оцеляло през всички години, точно това негово качество все още живееше у тялото на мъжа, чиято самоличност все още не му бе известна. Това му напомняше за миналото, което искаше да забрави. Това го подтикваше да бъде гневен на всеки и всичко, задето пропиля живота си – най-хубавите му години. Но от друга страна му помагаше да не изгуби връзка с онзи човек, който той познаваше и който му беше най-верния приятел. Отдавна се случваше това. Отдавна мъжът, стоящ сега пред момичето, чието държание не успя да разбере, беше забравил напълно за мъжът, който беше дълбоко погребан на дъното на душата му; мъжът, който от време на време искаше да излезе наяве и това същество, това изключително сложно и необяснимо същество на име Алекзандър Брадли, да бъде отново стария Алекс – наивен, лесно подлъгващ и лесно влюбващ се, да. Но човек, с чувства, със сърце, пълно със състрадание, любов и мъка, а не със злоба и желание за мъст; човек с голямо Ч, който искаше да задоволи потребността на всяко живо същество с интелект – да бъде обичан и да има семейство; да не бъде сам, аутсайдер. Точно какъвто сега бе той. Може би това беше причината – единствената причина – той да иска в някои изключителни редки моменти отново да носи фамилията Брадли. Но това негово желание моментално беше изместено от другото му Аз. Това, което казваше, че място за съжаление и носталгия в неговия живот, няма. Това, което не му позволяваше да има подобно място.

Прекалено вглъбен в света, в който искаше да продължи да живее, той се бе самозабравил, самоконтролът му беше нулев, даже и под нулата стигаше, и явно май мозъкът му не осъзнаваше какво точно казваха устните и какво показваха очите. И затова сега Алекзандър мълчеше. Не знаеше какво да каже в отговор на този гръмогласен смях, не знаеше и как да констатира, че хората като него трябваше да са много по-малко отколкото са. А не да бъдат повече. Ее, може би ако на Алек му беше позволено да говори, щеше да се засрами и да и’ каже, че не е чак толкова добър, но не и новият Брадли. Той вече не намираше добра страна в себе си, не виждаше нищо положително в живота и държанието си. И трябваше някак да и’ го обясни. Лошото обаче знаете ли кое беше? Това, че той не знаеше как. Сякаш бе забравил да говори. И може би наистина виждайки отвратителните белези по гърба на момичето, бе загубил дар слово. Да, вярно е, че самата и’ реакция го учуди. В първият момент си помисли, че щеше да се съблече и заклевам се, беше готов в първата секунда да извърне главата си, за да не я гледа. Виждайки обаче млечнобялата и’ кожа, която толкова нагъсто бе наранена, одраскана и съсипана, той замръзна на място. Не знаеше какво да направи, какво да и’ каже, как да я обори. Отначало, единственото, което правеше, бе да се взира в белезите и’ и да се опитва да проумее какво точно вижда.
Изправи се бавно и се доближи до момичето, което все още стоеше с гръб към него. Искаше му се да разгледа по-обстойно тези рани, имаше някакъв бегъл опит в разпознаване на такива белези. Първите години, прекарани в затвора, беше пребиван, и то неведнъж. Научи се постепенно как да лекува раните си, а в последствие той самият нанасяше рани, подобни на неговите, на всеки, дръзнал да го закачи. С каквото и да е било. Алекзандър прокара внимателно грубите си пръсти по няколко от белезите и преглътна тежко.
- Кой ти го е причинил? – попита с равен и тих глас, като вдигна главата си и срещна погледа на момичето. В погледа му се четеше... какво ли? Не беше съжаление, защото както той не искаше да го съжаляват, така и си мислеше, че хората не обичат да ги съжаляват. Или хората, които приличат на това германско момиче. Алекзандър продължи да гледа настоятелно момичето, като за части от секундата поглеждаше раните. Веднага беше разбрал от какво са, но не смяташе за нужно да показва това. Пръстите му отново се плъзнаха по протежението на един от по-големите и скорошно зараснали белези.
- Що за изверг би причинил подобно нещо на момиче? Дори и аз не съм способен на подобно нещо... – прошепна той, силно надявайки се момичето да не го е чула. Но как нямаше при положение, че устните му бяха на няколко сантиметра от нейните уши? Все тая, казаното-казаното. Не беше лъжа, нямаше да го оспорва, дори и да го попиташе за това. Да, щеше да и’ каже, че е способен на такова действие, отмъщение или каквото и да е било, но не ако този, на когото го причиняваше, беше момиче. И Алек въпреки не-емоционалността си и способността да причинява какви ли не лоши неща (да, причиняваше ги в затвора, не на свобода. Но може би не беше намерил върху кой да си изкара яда тук, в света.), не беше способен да удари момиче. Казваха, че тях и с роза не бива да ги удряш. А какво остава да им причиниш подобно нещо.
Мъжът затвори за няколко секунди очи, а щом ги отвори, погледът му отново беше студен и безизразен. Но просто защото той си бе наложил да е такъв, а не защото през тялото му не преминаваха никакви емоции. Напротив, точно обратното. Алекзандър започна да дърпа бавно ципа на роклята нагоре, докато накрая не стигна до края. Пръстите му за няколко мига останаха все още да държат малкото метално нещо, а след като се отделиха от него, останаха неподвижно до тялото му.
- Не. Не бива да има хора като мен. Ти не ме познаваш, не знаеш какъв съм.
Студено каза той и се пресегна, за да извади поредната цигара от кутията. Притисна я между устните си и в следващата секунда достави на прекалено изнервеното си същество минимална, но достатъчна, за да го успокои малко от малко, доза никотин. Издиша дима и седна отново на бордюра, взирайки се право напред. Този път обаче виждаше всичко. И го виждаше по-добре, не само защото вече започваше да се развиделява, но и заради това, че съзнанието му се беше прочистило поне малко.

-преди две седмици-
Беше тъмно и тихо тази сутрин. Алекзандър се бе събудил рано, но все още стоеше неподвижно в леглото си. Размишляваше дълго върху живота си, върху тези, които познаваше преди и сега. Размишляваше върху самия себе си, върху това, което беше забравил, променил или създал наново. Бяха минали две години откакто бе излязъл от затвора, но въпреки това все още не бе забравил за дните, прекарани там. Не бе забравил за това, което бе преживял, не бе забравил за начина, по който го бяха накарали да се чувства. Не бе забравил какъв човек беше тогава, не бе забравил за обещанието си, че никога няма да се промени и да бъде по-мил към хората, които и да са те. И в този момент размишляваше точно за това свое обещание. Обещание, което беше нарушил, не защото иска, а защото така се наложи.
Алекзандър бе станал по-човечен. Бе възвърнал част от предишното си Аз, игнорирайки много от старите си и забравени вече качества. Бе станал обаче много злопаметен. Всъщност, мъжът бе запазил това си качество, това чувство на злопаметност се бе затаило в него. Брадли носеше това чувство в себе си от девет години, почти цяло едно десетилетие. Почти тридесетгодишен, той се бе превърнал в човек с изключително сложен характер. Той обичаше и в същото време в него се бе стаила огромна омраза. Той прощаваше, но в същото време сърцето му пламтеше за отмъщение. Той искаше, опитваше се да бъде искрен и в същото време криеше толкова много тайни. Все още никой от обкръжаващите го хора не бе научил защо в продължение на седем години е бил в затвора. Никой не бе научил, а Брадли не смяташе и да научават. Всъщност, прекалено малко хора знаеха, че някога е бил в затвора. Неговото минало бе почти непонятно за разбиране, то бе скрито за научаване. А настоящето му... То бе задоволително. Не беше перфектно, Алекзандър никога не би казал, че е такова. Той оценяваше живота си, оценяваше това, което бе имал, което бе получил, което бе дал. Прекалено много го бе обичаше, затова не смяташе да го надценява и да го изгуби по този начин.