Силиум; роден на седемнайсти април; Colton Haynes
Дейвид Грейсън

Студеният вятър духаше безстрашно навън и придаваше зловещ вид на обстановката.Снежинките се лепяха по лицето заради него.А натрупалият сняг беше така изморителен, че никой не искаше да излиза точно сега.И ето...къщите бяха украсени с коледни лампички, които пресветкаха и дразнеха очите.Дърветата навън бяха накичени с най-различни играчки и те зареждаха с положителна коледна енергия.Една от най-прекрасните, най-величествени къщи беше тази на семейство Грейсън.Тя беше украсена великолепно и всички се спираха, за да я огледат по-добре.Някои дори правеха снимки, сякаш е чудото на Коледа.
Беше късният следобед.В къщата на Грейсън беше топло и никой не усащаше, че навън всичко е премръзнало.
Седемнайсетгодишното момче беше легнало на леглото в стаята си.Кестенявата му коса стърчеше в най-различни посоки, беше мокра, но той така и не си направи труда поне малко да я оправи.Някак си не го интересуваше.Очите му притежаваха един незаменим цвят.Смесица от синьо, зелено и сиво.Погледът му беше някак спокоен, за първи път от доста време.Той се беше загледал в тавана, сякаш намираше нещо много интересно в него.Всъщност, беше доста концентриран върху него и някак си не му се отместваше погледа.Не искаше.Беше навлякъл някакъв чифт дънки.Нагоре беше без тениска.Може би просто искаше да покаже мускулите си или пък плочките.Така де.Той имаше доста добро тяло.Но точно в тази къща нямаше кой друг да го види.Освен майка му и сестра му, а те перфектно знаеха за всички часове, които той бе прекарал в тренировки.
Той бавно стана от леглото си и облече някаква тениска.Беше му топло и точно сега не се нуждаеше от дебели дрехи, които да го дразнят.Излезе от стаята и тръгна към третия етаж.
Дори и той не знаеше какво ще прави там.
Няколко крачки преди стълбите, близначката му Клоуи излезе от една стая и безшумно затвори вратата.Може би не го очакваше, защото неговите стъпки бяха толкова тихи, че почти никой не ги чуваше.Дейвид ѝ се ухили, чакайки подходящия момент.Тя завъртя очи и го подмина, а той извъртя главата си към нея, гледайки гърба ѝ.
-Не забравяй, че съм с десет минути по-голям от теб!
От устата му се изплъзна смях, който може би раздразни близначката му.Той се покатери по стълбите и след около минута се озова на тавана.Отвори една от вратите и влезе в помещението.Тук беше като някакъв склад за стари неща.Дейвид хвана един стар кашон и го измъкна от другите.Беше прашен, ужасно прашен.Но това не му пречеше.Той го отвори и отвътре измъкна една стара снимка.Това беше цялото семейство Грейсън, снимката беше от миналата година.Точно по това време.В същата обстановка.Само че баща им сега не беше при тях.Но щеше да се върне утре, точно един ден преди Коледа.
Дейвид бавно стана, оставяйки кашона отворен на земята.Излезе от стаята и тръгна към стълбите.В ръката си все още държеше снимката, която беше поставена в една прекрасна рамка.Трябваше да я сложи над камината.Това беше като някаква традиция, преди да си направят новата снимка.Той не разбираше защо на всяка Коледа си правеха снимки.Какъв беше смисълът?Той не обичаше да се снима, а сякаш го правеха напук на него.И Клоуи не забравяше да му напомня всеки час за дългоочаквания ден, в който щяха да направят новата снимка.
Беше разсеян, но въпреки това чу писъкът на сестра си.
Той изпусна снимката на земята.Стъклото на рамката се разчупи на малки парченца.
Дейвид бързо тръгна по стълбите, почти тичаше, като дори не внимаваше да не се пребие.
-Клоуи!
Изкрещя той, очаквайки отговора ѝ.Но не чу нищо повече.Когато прескочи и последното стъпало, той се огледа.Беше на първия етаж.Тя трябваше също да е на първия етаж, заедно с майка им!Той отново изкрещя името ѝ, но не получи никакъв отговор.Затича се към кухнята.Но там нямаше никой.След това тръгна към големия хол.Не му пукаше за предпазливостта.
Нахлу в стаята, а пред очите му се озова ужасна картинка.Имаше около десет мъже.Бяха ловци на сенки.Бяха тук заради майка му.Единият грубо държеше сестра му, докато Моник Грейсън, майка им, беше повалена на земята.По лицето на Клоуи се стичаха сълзи.Той знаеше, че тя изпитва лек страх към ловците.Но те не можеха да се държат така с тях.
-Пуснете ги!
Изръмжа той и се опита да стигне до тях.Но една секунда след като ловците разбраха какво иска да направи, единият от тях го бутна грубо в стената.След което прихвана ръцете му и ги заключи зад гърба му, стискайки ги силно.Обърна Дейвид с лице към майка му, като преди това го насочи да тръгне към Клоуи и мъжът, който я беше хванал.Те застанаха точно до тях.Дейвид не знаеше какво се опитват да направят.Беше толкова объркан, но въпреки това се опита да се освободи.Не се получи.
Дали щяха да ги убият?Или само Моник?!
Дейвид погледна лицето на майка си.Знаеше, че тя щеше да се бори.Нямаше да се предаде толкова лесно.Тя трябваше да се спаси.
Изведнъж предметите започнаха да падат.Земята започна да се клати.
Земетресение.
Дело на майка им.Тя можеше да създава земетресения, това беше силата ѝ.
Ловецът за миг пусна Дейвид.Само това му трябваше.Той се освободи от хватката.Всичко се случваше страшно бързо и това беше ужасно.А с допълнение на клатещата се земя всичко беше отвратително.Но Дейвид беше силен, той можеше да направи всичко за семейството си.Повали ловеца, който беше хванал сестра му и му нанесе един силен удар в лицето.От носа му започна да тече кръв.Последваха още доста удари.Дейвид не знаеше какво се случва зад него.Просто си изкарваше яда върху ловеца.След още няколко тежки юмрука, седемнайсетгодишното момче стана.Всичко беше спряло.Земетресението беше спряло.А майка му лежеше на земята.Клоуи беше заловена от друг ловец и сега седеше, приклещена в хватката му.
Майка им беше простреляна.
Дейвид се втурна към тялото ѝ.Те не можеха да я убият така.Та тя щеше да се оправи.Не можеше с просто един изстрел!
Някакъв доста по-силен мъж го издърпа настрани.
Входната врата се отвори.Някой влезе в къщата.Дейвид извъртя главата си.Може би щеше да е група от силиуми, които да им помогнат.Може би той и семейството му щяха да останат живи.Не можеха просто така да ги убият.Щяха да им помогнат.
Но всички надежди си отидоха.От вратата се показа един доста висок и едър мъж.Беше сложил качулката на главата си и момчето не можеше да види лицето му.Дългите пръсти на мъжа се бяха обвили около дървената дръжка на една брадва.
Брадва.
-Ако направиш нещо на майка ми или сестра ми, кълна се ще те убия!
Изкрещя Дейвид.Той знаеше за какво служи брадвата.Знаеше как се убива сянка.Знаеше какво щяха да направят те!Но вместо всичко да се оправи, хватката, в която го държеше ловецът, стана още по-силна.Мъжът, който държеше брадвата, отиде то тялото на майка им.Тя все още лежеше на земята.Може би тъкмо щеше да се излекува, може би щеше да убие ловеца.Всичко беше възможно.Но вместо това той вдигна брадвата над главата си.След което с бърза сила я спусна към шията на Моник Грейсън.Главата ѝ  отхвръкна настрани.
Очите ѝ бяха широко отворени, ужасени.
Дейвид силно стисна зъбите си.Усети как хватката стана по-лека, а след това ръцете му бяха свободни.Ловците бавно си тръгнаха, оставяйки окървавената брадва до тялото на майка им.Момчето хвана оръжието, с което бяха убили Моник, и тръгна нанякъде.Но след около секунда усети топлата ръка на сестра си, която придържаше рамото му и го дърпаше назад.
-Пусни ме, Клоуи.Искам да ги убия!
-Не ставай глупав, Дейвид!
Брадвата падна от ръцете му и шумно се удари в земята.От очите на Дейвид започнаха да се стичат сълзи.Той знаеше, че един ден щеше да си отмъсти за всичко, но сега не беше точното време.Заедно с Клоуи отидоха до майка им.Гледката беше повече от отвратителна.
Майка им беше мъртва.