Emily Olivia  Gordon ; 19(10.08.1994) ; Human ; Claire Holt

Името ми е Оливия Торн. Като всяка сянка трябва да прекарам живота си в бягство  и криене или поне така беше и така трябваше да бъде.Но никога не съм се крила, никога не съм бягала.Израснах в малко градче заедно с най-добрата ми приятелка, Емили.Нещата обаче се объркаха,когато баща й, който беше ловец, разбра какво съм.Но никога няма да съжалявам,няма да съжалявам,че се сприятелих с Емили.
-Ливи, донесох чипса и пуканките,ще прибера  сладоледа във фризера , след малко идвам.-Гласът й беше толкова приятен и звънлив.Емили се усмихна  и мина покрай мен,като носеше две големи кутии шоколадов сладолед.
Бях много развълнувана, Емс се ме върнала от дълга ваканция при баба си и най-после я видях отново.А най-хубавото бе,че щях да спя у тях.Тогава бяхме на седемнадесет и бяха минали цели десет години откакто се запознах с нея.Казвах й всичко,абсолютно всичко,но имаше една тайна,която трябваше да крия.Проблема бе,че баща й беше ловец.Онези,които убиваха други като мен.Емили й баща й не се разбираха добре, той често се отнасяше по ужасен начин с нея и отсъстваше за дълго,но така прекарвахме повече време само двете.
Пълнех големите пластмасови купи с чипса и пуканките,които Емили донесе,когато някой със замах отвори вратата.Беше баща й.Без да се събу е влезе вътре ии се запъти право към мен.
-Къде е Емили?-Попита ме той без дори да ме поздрави.
-Тя е в кухнята,господин Гордън.-Казах плахо,като се опитах да се съсредоточа върху нещата,които вършех без да му обръщам особено внимание.Но той беше ловец,нямаше как да не ме е страх.
Той  тръгна към кухнята и   отвори вратата,като извика приятелката ми.Емили имаше наистина добро сърце, беше решителна и силна личност,която държеше на тези,които обича.Е,не обичаше баща си,но трябваше да го търпи,защото искаше да остане в този град с мен.Много пъти ми се искаше дай  обясня,че винаги мога да се преместя само,за да съм близо до нея,но  нямаше как дай  го обясня или поне все не намирах думи.
Тя понечи да каже нещо,но баща й я прекъсна.
-Качи се горе, донеси ми фенерчето.
-Защо ти е фенерчето?-Попита го тя, като не намираше никакъв смисъл.Беше ядосана,което разбрах от факта,че беше свила ръцете си в юмруци.
-Не питай, а ми го донеси.-Отвърна й той студено.
Емили се качи по стълбите ,наблюдавах я докато не я изгубих от поглед.
-Оливия,нали така?-Леденият му глас ме вцепени.Бях дъщеря му откакто двете с нея бяхме на седем, но все пак имаше това „нали“.
-Да…
В следващия  миг усетих нещо да се врязва в гърлото ми и да ме дърпа назад.Не можех да дишам,той ме душеше.Опитах се да извикам за помощ,но беше физически невъзможно.Знаех,че това бе краят.Причерня ми и следващото нещо,което видях бе Емили,която тичаше по стълбите.Беше вързала русата си коса на кок и викаше, но не можех да чуя точно какво.
-Остави я.Остави я намира.-Най-после я чух.Тя започна да дърпа едната ръка на баща си,който я избута на земята.Тя удари  главата си в един скрин.Но въпреки това се изправи.
-На разбираш ли,че тя е чудовище?Не разбираш ли?Тя е сянка.Най-добрата ти приятелка е сянка,Емили, тя трябва да умре.-Той отпусна леко въжето.
-Не, не ме интересува,не ми пука какво е, остави я ,не можеш да й го причиниш.-Извика тя през сълзи. –Остави я.-Тя направи още един да ми помогне,но за пореден път бе захвърлена на пода.Това беше последното нещо,което видях.След това въжето се впи още по-силно във врата ми и това беше края.Помня всичко толкова ясно,че чак не е за вярване.
Това е моята история.Историята на моята смърт и за моята най-добра приятелка,която бе единственото нещо,което ми носеше радост в живота.Още се чудя дали,ако й бях казала при други обстоятелства щеше да разбере или щеше да каже на баща си.Странни същества са хората, казват,че трябва да се пазят от нас,но никога не можеш да предположиш какво ще сторят те.
След тази злощастна случка Емили се махна от баща си.Промени се коренно,но запази доброто си сърце .Наскоро се премести в малко градче на име Харбър Хилс, като смени второто си име с „Оливия“…в моя памет.