Беше едно от онези вечери, когато  тежкият въздух задушаваше Пърсивъл.Лошо предчувствие го предупреждаваше тази вечер да е по-внимателен.Принципно той не бе от най-внимателните сенки, някак не отдаваше голямо внимание на факта,че трябваше да се крие.Може би причината за това бе,че той не обичаше да го прави, не обичаше да се крие,нито да бяга.Искаше да живее нормален живот и тази негова дарба  нямаше да ум попречи.Той се гордееше с това,което е, но естествено нямаше  намерение да заяви,че е сянка в пълен бар, където се намираше точно в този момент.Гордостта си имаше мярка и границата беше там,където гордостта се превръщаше в лудост, а съвсем случайно животът му бе  мил.
Обстановката в бара бе сравнително приятна.Хубавото  бе,че не се намираше в някое забутано място, в които често се озоваваше.Той умело  прикриваше татуировката си,но в случая носеше риза, чийто  ръкави бе навил до под лакътя.Така бе сигурен,че никой няма да види татуировката му.Спокоен,че всичко ще бъде наред, въпреки онова лошо предчувствие, Пърсивъл си  бе поръчал уиски,което нямаше търпение да изпие.Нещо в него му казваше да си върви,но той реши да не го послуша и да остане още малко.Трябваше да остане, не знаеше защо,но трябваше.Звучеше странно наистина, но понякога нещата,които ставаха в него бяха странни за обяснение.Дори самият той бе странен, поне за обикновените хора,които не можеха да разберат него и останалите като него.
Пърси се обърна и реши да огледа мястото.Не беше кой знае колко пълно,повечето места бяха заети, от съвсем обикновени хора,които за щастие си нямаха и на идея, какво имаше в същата стая,в която бяха и те.Но нещо привлече вниманието му,нещо различно,нещо по-красиво.Симпатична червенокоска седеше по-натам на бара, пиеше мартини, но имаше нещо друго,което привлече вниманието му, татуировката,която отличаваше тези като него.Едва се виждаше и момичето след това я прикри, но тоя и видя, тя бе като него.
Нещо прекъсна мислите му,телефонът му звънеше .Той го извади от джоба си и без дори да погледне кой звъни,вдигна.
-Да.-Каза Пърси,като не изпускаше от поглед червенокоската.-Да,тук съм.-Той продължаваше да я  гледа,като с всеки миг все по-добре осъзнаваше  красотата й.-Какво?-Изведнъж той се разсея,  осъзна,че е изразил реакцията си малко по-силно,отколкото очакваше.-Добре,веднага тръгвам,но първо трябва да свърша нещо.
Макар създалата се сериозна ситуация Пърси  запази самообладание.Той остави някаква банкнота на бара и се запъти към червенокоската.Беше длъжен да я предупреди,не искаше  още някой от неговите да загине.Когато се приближи достатъчно я хвана за китката  й преди тя да реагира той повдигна  ръкава на ризата си и й показа татуировката,точно като нейната.
-Довери ми се.В опасност сме!-Прошепна той,като се приближи до ухото й.-Всеки момент тук ще нахлуят ловци.Ела с мен.Трябва да се измъкнем оттук.-Допълни той,като пусна ръката й.Пърси извади една банкнота от джоба си и я остави на бара.-Надявам се да стигнат.Хайде, червенокоске!

Животът не сенките не бе лесен.Те вечно трябваше да бягат.Вечно трябваше да се крият.Нямаха шанс да имат  нормален живот.Бяха обречени.Натаниъл Уоруик  ги бе обрекъл на смърт.Това не беше живот.Хората не им даваха шанс.
Пърсивъл Прайд вечно се затормозяваше с тези неща.И за всичко това обвиняваше хората.Те унищожаваха всичко,което не разбират и заради грешката на една сянка сега животът на всички като него бе много тежък.Вечно щяха да ги гонят и съответно те вечно щяха да бягат.Може би щеше да има момент,в който  на сенките да им писне и да се изправят срещу хората,но тази битка бе безсмислена, прекалено много животи щяха да бъдат загубени.Той не веднъж бе виждал как ловец убива сянка,как някой негов приятел си отива.След всичкото това време прекарано в бягане той бе сигурен в едно нещо, имаше невероятен късмет.Не му се нравеше,че вечно трябваше да бяга, за предпочитане сам, но животът на вълк-единак някак му отиваше.
Нещата в света на сенките бяха доста прости.Бягай,ако не искаш да умреш.На Пърси определено му се живееше.Все пак той се гордееш ес това,което бе.Дори да можеше нямаше да замени живота си като сянка с този на най-обикновен човек.Те бяха прекалено скучни.Все пак един човек не можеше да се похвали,че може да създава илюзии или нещо друго интересно, което можеха да правят сенките.Но това може би единственото предимство, което имаха сенките.Всичко останало беше в полза на хората-Те имаха спокойни животи и не бяха преследвани и убивани като кучета от безскрупулни ловци.Те беше нужно да се крият, нито да бягат.Не трябваше да странят от другите.Като син на известен учен от Пърси се очакваха някои неща.Учеше в елитно училище и не можеше да се впише дори в групата на зубърите,колкото и умен да бе, защото беше различен. Никой не ги приемаше,те бяха различни, беше им предопределен различен живот.За това майката на Пърси, която бе силиум, го бе завела при други силиуми,където той успя да се запознае и с други сенки.Той много добре си спомняше онзи момент,тогава за първи път се чувстваше на място.Беше спокоен,че всичко е наред.беше свободен да бъде себе си.За жалост останалите деца,с които се беше запознал бяха мъртви.Наистина жалко.Сякаш сенките никога не можеха да бъдат истински щастливи.
За жалост не всяка сянка притежаваше предимство като това,което имаше Пърси.Неговата сила бе доста полезна и той умело заблуждаваше хората и ловците.те можеха и да не забележат какво е,даже ако бе точно пред очите им.Да,това бе наистина голяма предимство,което бе запазило живота му толкова време.
Един Бог знаеше какво ставаше в главата на Пърси след като с червенокоската хукнаха към задния изход.Там беше пълен хаос,който той успя да овладее за части от секундата.Беше сигурен в едно,че ловците вече ги бяха забелязали и вече бяха тръгнали след тях.
С гръм и трясък той отвори задната врата и  дръпна червенокоската за да се разбърза малко.В този момент той проклинаше токчетата  и този,които ги беше създал,защото наистина забавяше бягството.На него не му се умираше и за миг му се прииска да вдигне момичето и  да я преметне през рамо, но бързо се отказа и реши да се концентрира, за да обърка ловците.
Навън беше тъмно,уличните лампи едва мъждукаха, а Пърси и момичето бяха единствените  на улицата или по-точно уличката.Някак се озоваха в тъмна уличка,където нямаше нищо една лампа,която да освети пътя им,което бе добре, по-трудно щяха да ги забележат.Пърси и момичето продължаваха да бягат и той чуваше ловците,те бяха някъде зад тях,но сянката нямаше намерение да се обръща.
За един миг той си помисли,че това е краят им.Да умреш в някоя тъмна уличка нямаше да е особено приятно. Той си представяше смъртта си по малко по-епичен начин.Но не нямаше начин да умре така.За няма и секунда той преосмисли нещата и дръпна червенокоската в една задънена улица.Той впрегна всичките си сили,за да създаде илюзия в главите на ловците,че те са продължили право напред.И май успя,но те се спряха,точно пред задънената уличка.Нямаше как да ги видят,тя бе потънала в мрак.Пърси притисна момичето към себе си и запуши устата й,за да е сигурен,че ни звук ни стон няма да излезе от нея.Е, той бе съгласен разни звучи да излизат от устните й ,но не беше нито времето,нито мястото да мисли за подобни неща.Ситуацията и без това бе достатъчно напрегната.Те или щяха да продължат напред или щяха да завият по задънената улица, а там нямаше как да се измъкнат.Поне ако Пърси умираше щеше в прегръдките си да държи красиво момиче.
Мина сигурно минута, а ловците още бяха там  и гледаха в тъмната бездна.Пърсивъл знаеше,че не ги виждат,но имаше чувство,че ловецът се взира право в очите му.Ловците си размениха няколко думи  и продължиха напред и  в този момент камък падна от сърцето му.Това беше поредният напрегнат момент,който се налагаше да преживее.Едва в този момент той усети колко силно бе притиснал момичето към него и,че му харесваше,определено му харесваше.Той внимателно я пусна,но не каза нищо, защото още бяха в опасност.Облегна се на стената и въздъхна.Бяха живи.