-Трябва ли да се страхувам, Алекс?
Госпожица Фостър замълча.Тънките ѝ устни направиха нещо средно между тъжна и весела усмивка.Тъжна, защото и момичето не знаеше как да отговори на този проклет въпрос.И весела, защото никога не мислеше, че най-добрият ѝ приятел щеше да зададе този въпрос.Сините ѝ очи се вдигнаха към тези на момчето срещу нея.В неговите не се четеше страх, по-скоро възхищение, което не беше познато на Алекс.Тя се сгуши в него и за части от секундата послуша как сърцето му тупкаше.Не беше ускорено, но не беше и спокойно.
Не мислеше, че той щеше да реагира така.Представяше си как тя му казва, че е сянка и веднага след това той побягва изплашен, незнаещ за същността ѝ.Алекс не знаеше как обикновените хора биха реагирали.По принцип си представяше само отрицателни истории, които я плашеха до смърт.Не можеше да си представи как някой човек ще приеме тази новина съвсем нормално.Не можеше да си представи как някой човек, дори и след като разбере, че близкият му е сянка, продължава да се държи с него, както преди.Някак си тя не бе от позитивните хора.Мислите ѝ никога не бяха позитивни.Винаги мислеше най-лошото.Не можеше да мисли позитивно.Това не беше Алекс Фостър.Тя беше винаги отрицателно настроена.Или както тя си мислеше "от хората, които гледаха реално на нещата."
-Не, не трябва да се страхуваш.
Съвсем весела усмивка се появи на бялото ѝ лице.Тя за първи път мислеше позитивно.Дейв, най-добрият ѝ приятел, винаги можеше да я накара да мисли позитивно.Защото това беше той.Тя го обичаше толкова много.Беше ѝ като брат.Макар че през последните няколко седмици тя имаше усещането, че има по-силни чувства към него.Усещаше как бавно беше започнала да се влюбва в него.А това съвсем не беше на добре.Тя трябваше да спре тези чувства.Не можеше да му причини това.Никога.
-Защо му каза?
Крясъкът на баща ѝ накара момичето да подскочи на място.Тя рязко се обърна и видя мъжа да седи точно на вратата.Не знаеше откога е бил там, но сигурно бе чул достатъчно.Тя потрепери.Не знаеше, че не може да каже на най-добрия си приятел за същността си.Та тя беше на шестнайсет.Какво можеше да знае?Точно преди две години бе получила дарбата си.Никой не я информираше за нищо, сякаш беше най-отвратителното нещо на света.Никой не ѝ казваше нищо.Никой не ѝ обясняваше нищо.Само знаеше за това, колко са опасни ловците.За това, че трябва да се доверява само и единствено на силиумите.За това, че не трябва да използва силите си пред обикновени хора.За това, че светът е опасен.За това, че всички мразят същността им.
Тя се изправи и се приближи с две крачки до баща си.
-Защо да не му казвам?
-Семейството му е опасно.Те са опасни хора!
Той продължаваше да крещи.А Алекс мразеше, когато хората ѝ крещяха, без причина.Всъщност, баща ѝ може би си имаше причина.Но ако продължаваше да не ѝ казва истината, тя нямаше как да знае.Но някак си успя да свърже нещата.От всичко, което баща ѝ беше казал..Тя знаеше, че ловците и някои обикновени хора са опасни.Така че семейството на Дейв или беше съвсем обикновено, или беше от ловците.Ловците - онези, които искаха да убият всички сенки.Сенки като нея.Сенки като семейството ѝ....Тя потрепери.Не можеше да си представи Дейв като ловец.Не можеше да си представи как майка му убива самата нея.Не!Те не бяха ловци!Бяха съвсем обикновени хора!
Тя извъртя главата си към най-добрия си приятел.Видя притесненото му лице.Видя, че той кършеше пръсти.А точно това означаваше, че е нервен.Означаваше, че нещо го притеснява.А точно това притесняваше самата Алекс, която точно сега не знаеше какво да каже.Не знаеше какво да направи.Не знаеше как да действа.
Беше объркана.
-Извинявай, Алекс.Извинявай, че те излъгах.
-За какво говориш?
Момичето нищо не разбираше.Ушите ѝ бумчаха.Главата беше започнала да я боли.Изведнъж всичко се беше объркало.Тя си мислеше, че всичко ще бъде наред.За първи път в живота ѝ имаше позитивни мисли.За първи път в живота ѝ си мислеше, че всичко ще бъде наред.Мислеше си, че Дейв щеше да я приеме такава, каквато е.Мислеше си, че приятелството им ще продължи.
А сега какво?Какво ставаше сега?
-Обещавам, няма да кажа на семейството си.Ще ви прикривам! - след това той отиде до Алекс.Целуна я по челото и излезе от стаята.По бузите на момичето започнаха да се стичат сълзите, които бяха прекалено слаби, за да се задържат в очите ѝ.Тя беше прекалено слаба.
Беше започнала да трепери.Така ставаше, когато беше прекалено ядосана, разстроена.Или просто когато беше станало нещо отвратително.Усети как не можеше да диша.Усети как кислородът ѝ не стигаше.Усети как ѝ се вие свят.Усети как целият свят се срина.Тогава почувства силните ръце на баща ѝ, които я хванаха преди да падне.Той обви ръцете си около нея, а сълзите ѝ продължаваха.
Тя не можеше да повярва.
Той я беше излъгал.Беше се направил, че си няма никаква представа за какво говори.Беше се направил, че не знае нищо.И сигурно щеше да продължава.Сигурно никога нямаше да ѝ каже какъв е всъщност...
Тя не можеше да повярва.
Тя беше загубила най-добрия си приятел...