кафе vogue

Заглавие: Re: кафе vogue Чет Авг 08, 2013 9:25 am

Поредният ден,който се смяташе за част от скучния ми живот.Всяка секунда от него бе и е прекарана,като затворник в това тяло,на което вече му тежи да носи тази "изтривалка за обувки".Да!Излежаването в леглото с часове мислейки за миналото,настоящето и бъдещето не е за мен.Дали една дълга вана би разведрила положението.Е,въпрос на време е да разберем.
Отвих сините завивки и босите ми крака огласиха хотелската стая.Стъпалата ми ме отведоха до основната цел тази сутрин,а именно банята.Още с влизането ми се насочи към ваната.Пуснах водата,която на едри капки започна да пълни предмета,в който щях да се потопя след броени минути.Най-сетне е готова.Съблякох всяка дреха намираща се на тялото ми и с върха на пръстите си докоснах водата.Беше не много гореща,не и студена.Нещо по средата...точно като за мен.Влязох във ваната и безцветната течност обля тялото ми.
-Това е живот-казах след това аз.
Затворих очите си и се опитах да изпразня ума си.Да не мисля за нищо и никой.В един момент клепачите ми помръднаха и пред мен се откри отражението ми в огледалото.Изведнъж се стреснах.Излязох бързо от ваната и облякох хавлията.Вързах почти мократа си коса и съвсем безшумно отворих вратата само толкова,че да зърна онзи,който нахлу в стаята.Около,което единствено имаше шанс да види всичко случващо се,забеляза мъж.От никъде не ми бе познат за това може би трябваше да си кротувам в банята докато не реши да иде някъде на по кафе или разходка може би.О,страхотно.Него чух,но камериерката,не!Отдръпнах се от вратата и точно в този момент бутнах кошчето.По дяволите?!Защо това нещо е толкова шумно.Щастие ще е,ако човечеца не чуе нищо от този шум.Постоях известно време на едно място опитвайки се дори да не дишам.Изведнъж чух тропот.Подгледнах през вратата и видях,че вече съм сама.За щастие единствените дрехи,с които бях в стаята беше тези,с които спах,добре че не беше пижама,защото тогава щеше да е пълна трагедия.Облякох се колкото се може по бързо.Излязох от помещението,взех телефона си и потърсих ключовете от стаята.Намерих ги и отново бързо излязох и от стаята,и от хотела.Качих се в колата и подкарах на някъде.Спрях на една пуста уличка взех сака си от задната седалка и го отворих.Намерих една дънкова къса рокля,а след това извадих първите обувки,които бяха едни не чак толкова високи черни токчета.Преоблякох се набързо.Извадих гребена от чантата и сресох косите си.Извадих остатъка от парите от джоба на джинсите.Взех ключовете от колата взех и чантата.Заключих превозното средство и влязох в първото кафене,което зърнаха очите ми.Седнах на една от масите и си поръчах кафе.

Заглавие: Re: кафе vogue Съб Авг 10, 2013 1:22 pm

Жега, жега и само жега! Слънцето печеше с все сила, жарко и изпепеляващо. Не позволяваше на никой и нищо да излезе от хладното си спасение. Буквално изгаряше!
Климатикът бе на макс, всички прозорци бяха затворени, всички завеси - спуснати. Алекзандър все едно бе в пещера - тъмно, тихо, леко хладно. Но само леко - дори и затворена в клетка, той усещаше задухата и направо му се повдигаше от нея. Побъркваше се, място не можеше да си намери. По телевизията нямаше абсолютно нищо, ее като изключим някакви тъпи сериали от деветдесетте, лаптопа му беше откачил, следователно и в интернет не можеше да намери някакво спасение. Просто напоследък се чувстваше прекалено странно и самият той не знаеше защо.
Боже, колко бе топло. А бе само рано сутрин.
Алекзандър реши, че няма да е лошо, ако излезе малко, поразтъпче се. Не че навън щеше да е по-хладно, но можеше да се случи така, че да излезе малко вятър, дори някакъв лек повей. Облече се набързо, увери се, че всичко важно е взел със себе си, тоест пари, телефон и ключове, и затръшна вратата след себе си.
Не знаеше къде може да отиде, но все пак щеше да се поразходи поне мъничко. Може би поради факта, че бе още сравнително рано, нямаше особено много хора по улиците и това му се хареса. Брадли никога не бе обичал шумотевиците, тишината бе много по-приятна. Оглеждаше се наоколо, докато вървеше. Това бе някакъв негов много неприятен за повечето хора навик. Навик, който не можеше да изкорени от поведението си. Какво да се прави. И минавайки покрай едно заведение, с периферното си зрение забеляза, че на една от масите седеше една негова стара позната. Ее, стара, стара, колко да е стара. Никак не бе възрастна самата госпожица. И тъй като нямаше какво да прави, Алек реши, че няма да направи лошо, ако поне я поздрави.
- Натали! - каза той със сравнително тих глас, а по лицето му се изписа нещо, много подобно на усмивка.

Заглавие: Re: кафе vogue Чет Авг 15, 2013 12:21 pm

Не след дълго младата девойка ми поднесе кафете.Ех!Какви времена бяха преди около четири години.Помня,когато и аз бях на това място и работех,като сервитьорка.Постоянно се чудех дали някой господин или госпожица би бил така учтив да остави поне малък бакшиш.Наистина това ми липсва,но по-добре съм си сега.За момент се бях отнесла на някъде и никой звук не можеше да наруши спокойствието в главата ми.Изведнъж се усетих и взех чашата в ръката си.Отпих една глътка и се загледах през прозореца.
Мислите ми бяха прекъснати от нечий мъжки глас.Беше ми така познат,но не се сещах от къде.Обърнах се и пред мен се появи мъж.Беше ми изключително познат,но все още нямах помен.Бързо се разрових из мозъка си и се обладах от мислите си.Помислих малко и не след дълго се сетих.
-Алекзандър!-възкликнах аз.
За първи път ми се случва да забравя някой приятел.Дори не осъзнавах,че преди да изрека името му съм го гледала с възможно най-странния поглед,който очите ми можеха да направят.За да замажа положението аз рекох:
-Заповядай.

Заглавие: кафе vogue Съб Авг 17, 2013 2:12 pm

Съвсем безопасно можем да кажем, че господин Брадли не бе в най-прекрасното си настроение днес. Не само че не обичаше тази непоносима топлина, но също така тя го изнервяше допълнително. А напоследък Алекзандър бе всичко друго, но не и спокоен. Ядосваше се от най-малкото нещо и избухваше много често. Не можеше да владее емоциите си и това му играеше лоша шега. Защото на хората не им е толкова приятно да им викат, да бъдат пренебрегвани. А той правеше точно това. Отговаряше вяло на въпросите им, може би защото все си мислеше, че ги задават само защото така трябва, да изглеждат що-годе мили, да им мине номера. Беше вглъбен в собственото си съзнание. Беше сам. А Алекзандър мразеше самотата. Години наред беше живял сам. Двадесет и три години той спрагяше глагола 'живея', и то между четири стени. И въпреки всички тези години, той пак мразеше да бъде сам. Или точно заради тях мразеше тази негова самота. Но не. Алек я обичаше и в същото време я мразеше. По същия начин, по който мразеше и обичаше себе си и живота си. Защото неговият живот и самотата изглежда бяха неразривно свързани, може би даже щеше да си умре сам. Кой знае.
Самотата.
Може би за да я избегне,да я заобиколи възможно най-грубо,бе застанал пред Натали. Едва ли му се пиеше кафе, може би и не му се говореше много. Защото все пак Алекзандър бе потаен човек, не казваше никому как се чувства. Страдаше вътре в себе си, вътре в себе си плачеше и проклинаше света, беше щастлив вътре в себе си, вътре в себе си ликуваше и се радваше. На себе си се доверяваше, защото беше трудно да го направи с чужд човек, защото знаеше колко егоистични и лицемерни са хората, какви използвачи са. И затова беше дошъл при Натали. Защото не искаше да бъде сам, но не искаше и да има много хора. Ирония, а?
- Добре... макар че наминах само да видя как си. - измърмори той, сядайки срещу момичето. Онази леко крива, странна на вид усмивка все още беше на лицето му, обременено от живота. Но Алек се радваше - да, можеше а се аже така - че вижда брюнетката. Не я беше виждал отдавна, не беше чувал за нея. И макар че едва ли можеше да каже, че му е приятелка, беше сравнително загрижен за нея. Все пак,той не беше лош човек. Беше странен, самотен, мистериозен, но не и лош. Не беше стигнал до там все още.
- Как си? Не съм те виждал отдавна.