Дилън беше толкова объркан тези дни. Всичко, което се случваше с него, беше толков непонятно. Сякаш не бе изпитвал подобни неща от месеци наред, от години. Това щастие, което се просмукваше из тялото му напоследък, го объркваше и го караше да мисли постоянно. Да разсъждава за живота си, за Авалон и за тези три години, които бе прекарал като разхождащ се мъртвец, защото той беше жив, но душата му беше мъртва. Сякаш не беше способен да обича, да чувства през това време. Единственото, което усещаше беше една голяма болка, една празнина в себе си, огромна бездна, в която не можеше да последва Авалон. Усещаше, разбира се, и една неимоверно голяма вина. Вина, че не успя да и' помогне, вина, че стоя безучастно в разигралата се история. Всеки ден мислеше за това, всеки ден собственоръчно се убиваше малко по малко, бавно мъчение, което би удовлетворило всеки негов враг, всеки ловец, който преследваше Сенки. Но той не беше ловец, не беше убиец, не беше правилно да наранява и унищожава по този начин себе си. И мислите ли, че и Дилън не знаеше това? Мислите ли, че не искаше всичко това да престане, да може да живее един нормален живот? Искаше. Искаше, опитваше да спре да мисли за онази съдбоносна вечер, но не можеше. Всяко нещо му напомняше за нея и всичко, което тогава се бе случило, причиняваше на господин Хоуп огромна болка. Хоуп. Знаеше идеално, че името му означава -надежда-. Знаеше идеално, че трябва да види надежда в края на тунела, малка светлина, която да му посочи правилния път, по който трябва да поеме. Не успяваше обаче да види тази светлина. Не успяваше да намери изход от положението, в което се намираше.
Докато не се появиха две момичета. Не. Не мислете, че прекалено влюбчивия преди Дилън се бе влюбил в тях. Самият той не мислеше, че може да обича като преди. Може би щеше да се намери някоя, която да обикне, може би щеше да я обикне по-силно, но нямаше да обича както преди, това беше сигурно. Тези момичета обаче някак си промениха живота му. В него вече имаше нещо, което много наподобяваше добро настроение, нещо, което приличаше на щастие. И това се случваше заради приятелството им с Дилън. Саманта, не помнеше как точно се бе запознал с нея. Беше наскоро, но не помнеше точната дата. Всъщност, не беше кой знае колко добър с числата и датите, паметта му бе насочена в друга област - беше голям физиономист. И когато видя онова русо момиче, съвсем случайно, все още не знаеше името и'. След време го научи и някак си, Саманта Маккензи бе успяла да стане негова приятелка. Бе успяла да заеме мястото на Авалон. Защото с нея Дилън споделяше всичко. От години не бе имал възможността да каже на някого, очи в очи, как наистина се чувства. И сега, фактът, че госпожицата го изслушваше, значеше много за него, наистина много. Саманта беше прекрасен човек, поне според мнението на Дилън. Затова гледаше да бъде мил с нея, да не бъде толкова затворен, за да не я отблъсне, да не загуби приятелството и' - нещо, което щеше да бъде ужасно.

Дилън се беше обадил малко по-рано същия ден на госпожицата, защото искаше да се видят. Не че не се виждаха всеки ден, но някак си беше хубаво за него да я вижда и да разговарят. Беше му приятно. Затова я бе помолил да се видят привечер на същия ден, за да поговорят, дори само да повървят малко. Да не бъде сам.
Поради тази причина от приблизително половин минута стоеше близо до една от големите сгради в центъра на града и се оглеждаше за Саманта. Беше подранил с около десетина минути, но това не го интересуваше. Важното беше да не закъснее, той мразеше да закъснява.
- Саманта! - почти извика господин Хоуп, виждайки няколко метра пред себе си русокосото момиче, оглеждайки се за него.Започна да върви бързо към приятелката си, като на лицето му се бе изписало нещо, като усмивка. Наистина се радваше да я види.

Саманта и нейната винаги лъчезарна личност наистина въздействаха много положително на Дилън. Когато се усмихнеше и се приближеше до него, момчето имаше чувство, че нещата са хубави, че нещата наистина могат да се оправят, че наистина има надежда и светлина някъде там. И че той беше много близо до нея, с всеки изминал ден се приближаваше все по-близо и по-близо. Това го радваше, или поне Дилън изпитваше хубаво и приятно чувство на удовлетвореност. Сякаш отново намираше смисъл в живота си. И всичко това можеше съвсем безопасно да каже, че дължи на Саманта.
Не беше свикнал особено много с прегръдките и'. Може би това бе единственото нещо, което го притесняваше. Като цяло не бе свикнал да прегръща което и да е било момиче след Авалон, а и преди това, все същото срамежливо момче. Но като цяло може би именно тези нейни прегръдки и нейната загриженост бяха виновни за неговото добро състояние. Не бе свикнал на подобна загриженост и макар да му се струваше все още странно, нямаше нищо против това. Бе на двадесет и седем, но понякога се държеше като момченце, най-много на осем-девет годинки. Като че ли бе с малко забавено развитие, малко изостанал. Макар че Дилън Хоуп си бе съвсем нормален, в общия смисъл на думата. Защото едва ли можеше да се каже, че дете на Сянка и човек е нормално. Едва ли можеше да се каже, че след загубата на близки хора оставаш нормален. Затова Дилън не беше нормален човек, но съзнанието му и умът му - да, те можеше да се каже, че са що-годе нормални.
Макар че ако бяха нормални, момчето щеше да отговори на въпроса на приятелката си без да се замисли. Ако бяха нормални, нямаше да направи някаква странно определяема физиономия, нещо, което изразяваше радост, объркване, стеснителност и изчервяване едновременно. Вероятно отстрани е било смешно, просто да наблюдаваш постоянно менящия се израз на лицето му, вероятно и на Саманта и' е станало смешно. На Дилън не му беше смешно. Не беше свикнал да го питат често как е и макар Сам да го правеше всеки ден, Хоуп все още не бе преодолял това странно изражение, което се появяваше на лицето му при този въпрос. Но и това беше въпрос на време да отмине.
- Нищо особено и мисля, че добре.
Каза тихичко той и по лицето му се изписа някаква крива, но все пак впечатляваща усмивка. Дилън не беше от хората, които харесваха външния си вид, но настрана, наистина усмивката му беше уникално хубава. Може би само нея си харесваше, но и това беше нещо.
- Ами с теб? Изглеждаш малко уморена.
Загрижеността, която се промъкна, заедно с гласа му, беше очевидна. Дилън, да, беше притеснен. Принципно Саманта винаги беше пълна с енергия и жизненост, а сега бе леко уморена. Това не му харесваше особено.

Въпреки че Саманта казваше, че е добре, имаше нещо вътре в Дилън, което не можеше да и' повярва и да не се притеснява. Да. Беше казала, че е от пазара и покупките и Дилън беше склонен да повярва на това. Не беше пазарувал толкова, но вероятно предполагаше, че е възможно всичко това. Но когато лъчезарната усмивка на лицето и' повехна, онова притеснение вътре в Дилън отново се показа, отново излезе на показ. Какво можеше да е станало, че толкова внезапно лицето и' се натъжи? Какво можеше да и' е минало през главата, за да замръзне и повехне усмивката и'? Да не би да си беше спомнила нещо? Някоя неприятна ситуация?
Дилън наистина се притесняваше, и то не на шега. Наистина, може би преувеличаваше, може би се бъркаше, но винаги във всяка своя емоция Дилън влагаше прекалено много чувства, винаги беше прекалено при него. Това, разбира се, понякога му играеше лоша шега, но какво да се прави. Такъв беше Дилън Хоуп и едва ли щеше да се промени.
Въпреки това разтърси глава, за да пропъди всички ненужни и не на място мисли от съзнанието си. Трябваше да се съсредоточи в ситуацията, трябваше да бъде спокоен и да разбере какво и' има на Саманта, а и все пак да отговори на въпросите и'. Дилън си пое дълбоко въздух и се насили да се усмихне, вглеждайки се в момичето.
- Добре, съгласен съм. Ако искаш, може да тръгнем надолу към киното и оттам да видим къде?
Нарочно първо отговори дружелюбно на въпросите и', но след това лицето му отново доби онова сериозно и притеснено изражение, тръгвайки със Саманта надолу. Все пак беше притеснен и нямаше да се откаже да научи каква беше причината за натъженото и' лице, което макар сега да се усмихваше, не вдихваше особено доверие на Дилън.
- Сам...- спря се внезапно той и се обърна към момичето. - Защо преди малко лицето ти повехна? За какво мислеше?
Надяваше се, че русокоската щеше да му отговори искрено, защото наистина се интересуваше и се притесняваше.

По дяволите, искаше наистина да може да повярва напълно да думите и'. Искаше да повярва, че няма нищо тревожно и притеснително. Искаше да си каже, че усмивката и' наистина е истинска. Обаче много добре познаваше този тип държание. Да казваш, че няма нищо, че се усмихваш и че няма проблем. Нали и той се беше дърал преди така, нали всяка част от това поведение му бе болезнено познато. Не можеше да не се притеснява и да си замълчи, знаеки, че нещо вътрешно я мъчи. Дилън наистина не се притесняваше, не знаеше какво точно се е случило, но искаше да знае, ако разбира се, Саманта искаше да му сподели.
- Говори ли ти се за това?
Не искаше да я притиска, а и можеше да не и' се говори за това. Нарочно бе отбягал всичко останало, както и въпросите къде иска да отидат. Не че нямаше да отговори и на тях, но принципно искаше да ги остави за по-късно. Щеше да и' каже и това, но не сега точно. Сега бе прекалено притеснен за това.
Въпреки всичко не можеше да не и' отговори. Чувстваше се едва ли не задължен, защото знаеше, че приятелката му прави и казва всичко, за да не го притеснява и тревожи. Но тя не разбираше, че Дилън нямаше как да не се тревожи, защото той просто беше такъв. Той беше загриже и притеснен и нямаше толкова лесно да се откаже. Сега обаче просто щеше да и' отговори, а после отново щеше да се притеснява.
- Ами честно, не знам. Може да се поразходим.... - замисли се за миг, къде ли можеше да отидат - може да тръгнем към парка. Ако искаш, разбира се.
Говореше тихо и леко глухо, погледът му блуждаеше нервно наоколо и сякаш отказваше точно в този момент да срещне нейния. Не че не искаше, беше му... и той не можеше да каже какво точно.

Колкото и странно да бе, Дилън се почувства приятно добре, когато Саманта се съгласи с него. Хареса му факта, че няма да има нужда да спори и упорства с нея или тайно да се надява да му отговори на всички негови въпроси, които го притесняваха и го караха да се чувства отвратително. Защото все пак Саманта бе негова приятелка и когато тя се чувстваше зле, на господинчето също му беше гадно и се чувстваше зле, или поне ако не беше толкова зле, поне беше достатъчно неприятно. Дилън не харесваше никак това чувство, а и кой би го харесал като цяло? Освен мазохистите и социопатите, разбира се. Дилън обаче нито бе мазохист, нито бе социопат, така че за щастие, такава вероятност все още не съществуваше.
Момчето се насили да се усмихне, а когато видя усмивката и', когато си помисли, че може да е истинска и наистина в момента и тя да се чувства що-годе добре и приятно, неговата усмивка изхвърли всичко фалшиво от себе си и се превърна в една от неговите запазени усмивки - неопределяема, но хубава и искрена.
- Радвам се. - подметна измежду другото той, поглеждайки към Саманта, а след това реши да добави още нещо. Все пак тя му беше казала доста повече неща, като цяло.
- И за двете неща.
Може би защото бе привечер, или защото бе делничен ден, по улиците нямаше толкова много хора и като цяло беше доста спокойно. Дилън обичаше да бъде спокойно, не харесваше големите градове, не обичаше шумотевицата и суетата им. Затова може би бе дошъл в Харбър Хилс. Малко и спокойно, китното градче бе го приветствало и му бе харесало. Зеленината и дръвчетата, с които бе пълен, свежестта във въздуха и откритото от сгради синьо небе. Хоуп наистина обичаше спокойствието и може би поради тази причина обичаше и парка. Мястото, до което бяха съвсем близо в момента.
- Спомен ли е било? - полюбопитства отново момчето, явно си личеше, че няма да може да изтърпи Саманта да започне първа.

Майка и'.
Дилън не беше много сигурен, че Сам му беше разказвала за майка си. Знаеше, че е починала, когато момичето е било много малко, но колкото и да се ровеше в съзнанието си, не можеше да намери друг спомен, в който блондинката да му е разказвала за майка си с подробности. Разбира се, Хоуп нямаше как да я вини, защото това определено бе болезнена тема за нея и едва ли често и' се говореше за това. Много добре го знаеше. Много добре знаеше как се чувства, защото неговите родители също бяха починали, поправка - бяха ги убили - също както направиха и с приятелката му преди години. И двете бяха болезнени теми за момчето и той рядко гподхващеше да говори за това, макар почти постоянно да мислеше за тях. Но всепак едно е ти да мислиш, вътре в себе си, едно е да го кажеш на глас. Защото казвайки го, сякаш се съгласяваше и го признаваше, а нито един човек не искаше да признае загубата на близък човек. Дилън много добре знаеше това, затова сега знаеше как се чувства Саманта.
Хоуп долови, че русокосото момиче отново се натъжи и че колкото и да се опитваше да прикрие сълзите си, не и' се получаваше особено много. Не беше виновна тя, имаше прекалено много емоции, които нямаше как да се скрие. Това също му беше болезнено познато.
- Хей, хей, Сам...
Подхвана тихо той, леко свенливо и притеснено, но все пак бе сигурен и в думите, и в действията си. Спря се на едно място и леко придърпа момичето към себе си, като малко плахо я прегърна, за да я успокои.
- Не се разстройвай, недей, моля те.
Наистина искаше да я успокои, защото все пак, замисляйки се над всичко случило се, той беше виновен, той подвигна тази тема. Повдигна внимателно лицето и'към себе си и изтри бликналите сълзи, а след което се усмихна. Съвсем истински.
- Ще мислиш за хубави неща, нали? Ще се разсееш сега, обещавам ти.