Тринадесети септември.
Този ден Алекзнадър Брадли щеше да помни за цял живот. Този ден беше като благословия за него. Този ден бе ключът към неговата свобода. Свободата, която толкова много обичаше, тази, чийто вкус бе забравил. Две хиляди и десета година бе прекалено важна година за него и мъжът можеше да си спомни много ясно тази година и денят тринадесети. Това наистина бе важно за него и нямаше как да не изпитва някакви странни чувства към този ден. И макар годината на бе две хиляди и единадесета, макар да бе минала една година Алекзандър се чувстваше прекалено странно, прекалено объркано, прекалено развълнувано. Нямаше какво да се случи повече и да бе по-важно от случилото се предната година, на тринадесети септември. Нищо нямаше да бъде по-жизненоважно от свободата, от волността. Нямаше нищо по-хубаво от това, нищо по-прекрасно, нищо по-задоволяващо човека. Това се отнасяше и за Алекзандър, разбира се. Той ценеше най-много свободата си, всяка секунда от нея. Не искаше да пропилее отново шанса си. Нямаше да допусне да се случи същото нещо отново. Нямаше да поеме чуждата вина, не и отново.
Затова този ден бе толкова важен за него. Затова този ден трябваше да е специален. Не толкова специален и не такъв, какъвто другите хора очакваха да бъде. Но Алек щеше да направи този ден специален по свой начин и наистина щеше да оцени свободата си. Той я ценеше всеки ден, всяка минута, всеки миг. Но в ден като този, сякаш тази свобода казваше по по-красноречив начин, че по-важно нещо от нея няма. И Алек много добре осъзнаваше това.
'Свободен ли си, Джон?', бе написал рано сутринта той на човека, на когото смяташе да разчита. Не знаеше защо толкова рано, не знаеше какво точно щеше да стане. Може би щеше да почерпи за свободата си? Не. Едва ли. Алек не бе такъв човек, никак даже. Но може би щеше да повече тази свобода по друг начин, с добър приятел. Може би щеше да му разкаже всичко за себе си, за това, че се е оказало, че има дъщеря. Имаше прекалено много неща, за които можеше да поговорят, нали?