Джейк Хънтър; роден на двадесет и шести февруари; Сянка; Personality Alteration (Контрол над психиката) - способността да променяш психичната настройка на другите.; Daniel Sharman



Двадесет и шести януари.Хиляда деветстотин осемдесет и девета година.Навън беше студено, тъмно.Беше късно вечерта.Почти полунощ.Точно тогава се роди момчето, чието бъдеще щеше да бъде прекалено ужасно.Бъдещето му щеше да бъде непредсказуемо.Неочаквано.Родителите му се спряха на името Джейк.Джейк Хънтър.И макар цялото му семейство да беше пълно със сенки, фамилията им плашеше самите тях.Но те не посмяха да я сменят, не искаха да я променят.Защото ако направеха грешката, да сменят фамилията, щяха да покажат, че всъщност изобщо не са толкова смели, колкото изглеждат на вид.Семейството на Джейк беше прекрасно, той не можеше да се оплаче от нищо.Нямаше брат или сестра.Не познаваше останалите си роднини.Но той не се и интересуваше от тях.
Още когато той беше на осем годинки, родителите му му разказаха за истинската му същност.За дарбата, която той щял да има.Момчето беше прекалено нетърпеливо.Искаше да щракне с пръсти и да стане на четиринайсет години, за да има дарба.За да бъде една истинска сянка.Сянка, която не се плаши от нищо и никого..Той харесваше същността си.Харесваше му мисълта, че стане ли на двайсет и пет той ще стане безсмъртен.Изглеждаше му прекалено прекрасно, за да бъде истина...
Джейк беше само на десет годинки, когато убиха баща му.Той ясно помнеше този ден.Майка му го взе от училище и двамата тръгнаха нанякъде.Тя не говореше, а той не спираше да задава въпроси.Не знаеше какво става.Не знаеше какво бе станало с баща му.А майка му сякаш не можеше да говори.Джейк не можеше да си представи абсолютно нищо, защото до сега не се беше сблъсквал с жестокия живот.
Но някак си всичко му стана ясно, когато майка му го изостави.Тя остави десетгодишното момченце на сестра си, която беше прекалено добра и го прие веднага.Джейк не каза нищо, просто стоеше на пътя и гледаше как колата на майка му го оставя пред голямата къща.
Четири години минаха прекалено бързо за Джейк, който се справяше страхотно с мисълта, че сигурно никога повече няма да види майка си.Но леля му и чичо му -Ема и Дейв Паркър- не повдигаха тази тема на разговор пред него.Той им беше благодарен.Те се отнасяха с него като с тяхно собствено дете.Джейк най-накрая имаше дарба.Но вече изобщо не го интересуваше.Чичо му му помогна да контролира дарбата си.Така да се каже...Джейк беше започнал да си мисли, че може да се грижи сам за себе си.
След четири години си намери работа и малък апартамент, в който да живее.Изпитваше огромна вина, че изоставя хората, които можеше да нарече нещо подобно на родители.Но не искаше повече да ги притеснява.А и все пак вече бе на осемнайсет.Беше голям.Можеше да се справя сам с живота, колкото и да беше гаден.
---
Преди една година един негов приятел му разказа за Харбър Хилс.Градчето му се стори прекалено скучно и спокойно, но ето, че той самият реши да дойде тук.Така и не успя да се свърже с майка си.Не успя да я види.Не успя да разбере нещо за нея.
Но може би...вече просто не искаше.