Може би тази къща бе малко луксозна за г-н Албуш, но той предпочиташе да се прави на богат и незаинтересован човек, които харесва да се глези. Би предпочел и най-обикновена къща, но поне така никой нямаше да заподозре с какво се занимава.

Къщата отвътре:

Стъпките на ловеца се разнесоха из неговия дом, но те бяха толкова тромави. Чуваше се как тежко стъпва из коридора на къщата си, все едно мъкнеше нещо. И естествено така си беше.  По-рано се бе засякъл с една позната сянка, Бианка Хейл, която му се избягала преди време. Но успя да я хване и сега точно я внасяше в къщата си, но нямаше намерение да си я държи като домашен любимец. По-скоро ще си поиграе с нея като я поизмъчва за забавление и после ще я убие, за да свърши веднъж завинаги с тази задача.
Започна да слиза по едни стълби надолу, които водеха някъде под къщата. Светлината взе да става слаба. По коридора имаше лампи, но тяхната светлина не бе толкова силна като слънчевата, а това място бе под земята. Стивън стигна до една врата и я отвори. Влезе вътре и запали лампите. Светлината тук също беше слаба, но се виждаше сравнително добре. Имаше два стола, единия от които бе железен. Имаше масичка с някакви инструменти, отстрани по една от стените имаше въжета, тиксо и дори един сатър, които кой знае за какво му беше на Албуш. Докато държеше през рамо Бианка, издърпа единия от столовете, които беше този железния, и след което я сложи на него. Бързо грабна едно тиксо, от дебелите, и почна да облепва ръцете и краката на сянката за стола. След като се увери, че здраво я е вързал зачака да вземе да се свестява. Дозата от приспивателното, което ѝ бе инжектирал бе за няколко часа само и знаеше, че след най-много половин час трябва да вземе да се събужда.
Ловецът седеше на другия стол и гледаше към сянката. Докато бе в безсъзнание и не го дразнеше, му изглеждаше някак си мила и ако не знаеше каква е би я пуснал да си върви, но не можеше. Все пак бе ловец на сенки и тази жена бе точно такава. Трябваше да стори това, което правеше най-добре - да убива сенки. Дори да си признаваше, че Бианка Хейл е красива жена и би му харесала, ако не бе сянка, ще трябва да я елиминира за доброто на човечеството.
Ето че жената се размърда в стола. Албуш насочи вниманието си към нея дори стана от стола си. Изчака малко, докато почне да реагира и да отвори очите си и тогава се приближи до нея. Имаше намерението да я измъчва и после да я убие, така че още от сега почваше да играе играта си. Удари ѝ един силен шамар през лицето, след което още един. Приклекна леко, за да може сянката да го фокусира по-бързо, разбира се след като се опомни.
- Това е най нежестокото нещо, което ще ти направя от сега нататък. - усмихна се мъжа като се изправи отиде до масичката и взе нещо от нея, след което се върна до Бианка и продължи да говори. - Да не си мислеше, че ще се измъкнеш от мен по-рано днес. - вече осъзнаваше, каква бе способността на госпожичката, така че нямаше да се изненада, ако види още някое животно или птица, в които ще се превърне тя. - Силата ти е да се превръщаш в най-различни животни или птици. Нали? Ако греша ме поправи. - докато говореше Стийв въртеше в ръката си някаква ножица ту на ляво, ту на дясно.

Приспивателното започна да губи ефекта си и Бианка най-накрая успя да помръдни един от пръстите на ръката си. След това още един пръст и постепенно цялата китка. Ала щом се опиташе да помръдне ръката си, не се получаваше нищо. Фактът, че все още не беше възвърнала жизнеността си и беше по-отпаднала си нямаше нищо общо. Ръцете ѝ бяха залепени с тиксо на железните дръжки на стол. Когато се опита да помръдне краката си, Би усети абсолютно същото нещо. Бавно се опита да отвори очите си, защото въпреки слабата светлина, Бианка имаше чувството, че някой ѝ е наврял главата до онези силните лампи, които ти бутат в лицето по детективските филм, които от време на време Ан решаваше да следи. Преди обаче да да фокусира каквото и да било пред себе си, усети ръката на някой силно да се стоваря върху едната ѝ буза и миг по-късно върху другата.
- Не е ли това начина, по който всяка жена иска да бъде ухажвана? - каза дрезгаво Бианка и се опита да се засмее.
Картината пред погледа ѝ се изчисти и Бианка само се подсмихна при вида на ловеца.
-Това е най нежестокото нещо, което ще ти направя от сега нататък. - каза той, вгледан в жената.
- Джентълмен, както винаги - добави тя след репликата му.
Той се изправи. Бианка го проследи с поглед до съседната маса, като взе нещо от нея. На Сянката ѝ отне още една секунда, за да осъзнае, че се намира в някакво подземие. Никога не ги е обичала, бяха ѝ прекалено тъмни и студени. Но това не беше нещото, което я притесни. При поредният оглед на помещението, Бианка съзря приборите, които имаше на масата и закачени по стените и разбра, че не бяха в каквото и да е мазе, а в специално място за измъчване. Не можеше да каже, че е толкова изненадана. Знаеше, че ловец като мъжа до нея щеше да има специално място, където да си играе с ''играчките'' си, но не осъзнаваше, че щеше да има толкова принадлежности, с всеки един от които можеше да ѝ причини ужасно болки. Но силно вярваше, че можеше да ги изтърпи заради това, което щеше да получи в замяна на мъченията. Много малка част от нея изпитваше лек страх, но въпреки това Бианка беше жена, която вярваше и преследваше до край целите си. Нямаше да се откаже, независимо какво.
Тогава ловеца започна да говори и ехото му се разнесе из стаята. Г-ца Хейл се обърна към мъжа и го изчака да се изкаже. Искаше да го накара да си мисли, че той контролира парада, което от части беше вярно, но и не съвсем. Да, вярно, че когато Бианка е слаба не може да използва силата си, защото не може да се концентрира толкова добре, но той не знаеше това. Поне засега.
Тогава го чу да казва последните си думи, които се отнасяха до дарбата ѝ.
- Доколкото съм слушала в час по биология, птиците са животни - ехидна усмивка се разля на лицето на Бианка, след като един вид го накара да изглежда глупаво. - Но какво разбирам аз пред един що-годе ловец - повдигна вежди тя. - Толкова умен, че успя да разгадае каква е дарбата ми от втория път. Ако ръцете ми бяха отвързани щях да започна да ръкопляскам, ала - повдигна китки Бианка и направи нацупена физиономия.

Колко спокойно беше, докато сянката не почна да отговаря на ловеца. Тази жена наистина лазеше по нервите на Албуш. Но това не бе нещо, което да е лошо, все пак караше Стийв да не съжалява, че я бе вързал за стола и да не съжалява при следващите си действия. Все пак, макар че не му го каза направо тя го обиди. Думите ѝ изразяваха това, че явно не е толкова умен. Това като че ли малко го подразни и преди да ѝ отговори спря да върти ножиците в ръката си и в следващият миг ги заби в левия крак на жената. Натисна ги силно, за да влязат колко се може по-надълбоко.
- Не ми е до твоите игрички, драга. Знаеш ли колко ми пука за биологията - нищо. - все още държеше ножицата забита в крака ѝ.
Изгледа я малко на една страна, след което се усмихна самодоволно и завъртя ножицата, докато тя бе все още забита в плътта на жената. Всъщност на ловецът не му бе толкова забавно да измъчва някой, но го правеше, защото предпочиташе да всява страх във враговете си, особено ако е някоя доста наперена сянка като Бианка Хейл. Дори в момента да си мислеше, че той е някакъв неразбиращ глупак, не бе така. Определено Стивън знаеше, че тя има някакъв план. Но какъв бе? Дали не му се подиграваше вътрешно, че той не можеше да го разбере или просто искаше да го накара да си мисли така? Не на ловецът не му се мислеше за това. И без това вече я бе хванал и я държеше в ръцете си. Можеше да я убие ако иска и сега, но предпочиташе да удължи мъките ѝ, защото му се бе измъкнала предния път, а и някак си острият ѝ език и голяма ѝ уста, го караха да се наслаждава на думите ѝ.
- Удобно ли ти е така, Бианка? Ако не ти е, ще си търпиш неудобството. Все пак май не съм чак такъв джентълмен. - засмя се Албуш като изтегли супер бавно ножицата от крака на сянката. - Да знаеш, колкото и да говориш нищо няма да промениш. А и знам, че имаш някакъв план. Какъв е той? - Стивън отиваше към масата да вземе нещо друго. - Да се превърнеш в някое здраво животно като носорог и да строшиш стола и после да ме прегазиш, ли? - обърна се срещу Бианка и я погледна като надигна леко вежди.
Остави ножиците на масата и грабна нещо друго. Някакъв скалпел. Приближи се отново до нея и си издърпа стола като след това седна на него. Не би искал да спира с измъчването, но нещо го накара да направи малка пауза, за да си остроумничат малко един с друг и след това да продължи по жестоко с измъчването и накрая да се стигне до фаталния момент.

Бианка извика силно щом усети как ножицата пробива кожата ѝ и се забива дълбоко в плътта на крака ѝ. Съмняваше се, че някой щеше да я чуе, но не искаше да показва колко всъщност я боли, затова стисна силно зъби и млъкна. Но болката по този начин сякаш стана по-силна от преди и Бианка стисна силно очи, навеждайки се напред. С помръдването си на стола обаче, болката се усили. Би успя да застане неподвижно на стола, все още стискайки силно очи и прехапала устни. При завъртането на ножицата в крака ѝ Бианка просто стисна още по-силно зъби, неиздаваща нито един звук. Беше затаила дъх и само чакаше ловеца да махне ръждясалата ножица от крака ѝ. Най-лошото в тази ситуация е, че Бианка все още нямаше двадесет и пет години, което значеше, че раните ѝ нямаше да се възстановят. Ако Сам я видеше в това състояние, което Бианка силно се надяваше да не стане, нещата можеха да се усложнят.
- О, дали ми е удобно? - попита, пъшкайки Бинака. - Много. Няма да откажа една две възглавници обаче - доизказа се тя, след което направи опит да се усмихне и май беше отчасти успешен.
При следващите думи на ловеца Бианка не можа да сдържи смеха си. Не беше като преди, защото въпреки всичко я боли, но успя да изкара от гърдите си няколко секунден смях. Макар че беше истински план, един от най-последните, които се бръкнаха в мозъка ѝ докато все още бяха на онзи мост.
- Всъщност, мислех си да е слон. По-голям е от носорога и по-тежък. Няма да остане нищо от теб след това, понеже стаята не е много голяма - захили се жената, в опит да игнорира болката. - Не го приемай като заплаха, просто си говорим. Не е ли това, което искаш? - подсмихна се тя.
Погледна към раната на крака си. От нея бликаше кръв, но слава на Бога не беше нещо сериозно. Поглеждайки към скалпела в ръцете на ловеца, Бианка повдигна вежди, но реши да игнорира металният предмет докато не дойдеше време да се използва.
- Не мислиш ли, че е малко грубо ти да знаеш моето име, а аз да не знам твоето - попита го тя. - Поне ако умирам да знам ловеца, сложил край на вълнуващия ми живот. Защото нали знаеш, аз по цял ден и нощ излизам, убивам хора и ловци, купонясвам с други Сенки и отпрашваме с рокерските си мотори към залеза - рече ирочнично Бинака. - Или беше изгрева? Малко трудно се ориентирам напоследък.
В семейството ѝ иронията и сарказма бяха като втори роден език. Всеки, който познаваше Бианка или Сам можеше да го потвърди. И едно от многото неща, за които мислеше в момента Бианка беше Сам и това как е някъде с приятели или приятелки, с Челси може би, и живееше живота, който заслужаваше. Това беше и причината Бианка да се усмихва въпреки болката. Сами. Малкото ѝ братче.
- Е, ловецо, как ти е името? Или те е страх, че мога да те открия след като избягам? Мога да открия някой твой близък, ако изобщо имаш близки. По-скоро приличаш на типа човек, който се е отдал изцяло на работата и няма хора около себе си, на които да се довери и, които да допусне до себе си. Затова и си толкова студен. Може да плащаш на жени или да ги забърсваш в някой бар, ако се намерят някои лесно, но въпреки това, ти си сам. Познах ли?

Стивън седеше на стола срещу сянката и я слушаше какво говори. А и нека си говори все пак това е последното нещо, което щеше да прави преди да се озове на онзи свят. Харесваше му, когато някой бе толкова ироничен със ставащото с него. Това бе една от причините все още Бианка да е жива и да иска да я измъчва преди да я довърши. Обожаваше, когато някой е ироничен, защото го забавляваше така. А и самият Албуш понякога биваше ироничен.
След като сянката спря да говори и остави най-сетне възможност мъжа да ѝ отговори, Стивън нямаше какво да чака.
- Ирония, ирония и нищо друго не се долавя от теб. За човек, който след известно време ще се окаже на оня свят си много иронична. - усмихна се мъжа като се облегна на стола.
Въртеше скалпела в ръката си, докато на ум обмисляше кое да бъде следващото място по тялото ѝ, което щеше да нарани.
- Не ме е страх да ти кажа името си. Стивън Албуш. - той я погледна право в очите. - Е, доволна ли си? - усмихна се самодоволно.
В каква ситуация бяха и двамата. Бианка бе вързана и може би щеше да бъде убита, а Стивън щеше да убие някой, а и двамата не спираха да се усмихват и да си отговарят и да бъдат иронични. Това не бе никак нормално за такава ситуация, но едва ли някой от двамата желаеше, да показва какво изпитва в момента. Стивън и да знаеше, че тя е сянка и че трябва да я убие, някак си не искаше да я наранява и още по малко да я убива, но нямаше друг избор.
При споменаването на думата "близки" и това, че е сам в главата на Стийв се върнаха лоши спомени, които уж бе забравил. През умът му бе минало това как му казаха, че родителите му са били убити, а останала част от семейството му била в неизвестност. След няколко дена му бе съобщено, че брат му и сестра му били намерени убити също. И всички бяха убити по странни обстоятелства. Точно заради това Стивън бе решил да стане ловец и да убива сенки. Смъртта на семейството му го бе подтикнало към това, към този който е сега.
- Позна. Как да не ти ръкопляска човек. - казвайки това той плесна два пъти с ръце. - Всъщност ако успееш да намериш някой мой близък, ми кажи, защото аз и до сега не намерих никой жив. О, ти ще срещнеш на онзи свят, но те не са живи и ти няма да си, за да дойдеш да ми кажеш. - засмя се Албуш, но всъщност вътрешно изпитваше тъга за родителите си и останалата част от семейството си.
Почти веднага след думите си заби скалпела в дясната ръка на сянката и го плъзна по кожата ѝ натискайки силно.

- Опитвам се да се позабавлявам като за последно - Бианка отговори и сви рамене.
За пореден път се намръщи при помръдването. Не е като да не я боли, но Сянката много добре можеше да се преструва. А и е търпяла подобна болка и преди, Стивън не беше първия ловец, на който жената бе успяла да се измъкне и който искаше да ѝ го върне. Бианка се беше срещала с много ловци за краткия си живот от двадесет и три години, бе преживяла много и някаква ножица или дори скалпел нямаше да я откажат от плана ѝ. Болката беше чувство, с което Бианка можеше да живее за няколко минути или дори часове. Ала също така знаеше и кога да спре планът, ако нещата станеха прекалено кървави и тя нямаше да има възможност да се измъкне жива от лапите на ловеца. Всичко зависеше само и единствено от това колко той иска да я измъчва и това колко болка Бианка всъщност можеше да поеме. Затова щеше да се опита да извади нужната информация от него преди да е станало прекалено късно за каквото и да било. Следеше погледа му, усещаше как той се разхождаше по цялото ѝ тяло, докато търсеше къде да нанесе поредният удар.
- Най-накрая мога да сложа име пред красивото ти лице в кошмарите ми - отвърна Бианка шеговито.
За човек, който не мислеше, че ще умре е нормално да се държи по този начин. Но дори и да беше пред смъртна опасност, едва ли Бианка щеше да говори нещо различно. Не си падаше по драматизирането, моментът само по себе си щеше да е достатъчно драматичен и Бианка нямаше намерение да допълва ужасната картина. Просто гледаше да изкара най-доброто във всяка една ситуация. Мислеше, че Стивън досега би трябвало да го е разбрал.
Колко мило, макар и да не каза много, Бианка успя да разбере нужната информация за миналото на ловеца и да направи правилни заключения относно господин Албуш. Нямаше си и на идея колко всъщност ѝ помогна той, но нека си останеше така. Обаче знаеше, че винаги имаше какво още да се научи и Би смяташе да държи ушите си отворени.
- Съжалявам за семейството ти - каза Бианка искрено преди Стивън да забие скалпела в дялата ѝ ръка.
Бианка изпъшка, обръщайки глава на другата страна. Стивън не спря докато разреза не доби няколко сантиметра дължина и дълбочина. Бианка стисна устни, задържайки вика, който напираше да излезе от устата ѝ. Мислеше си, че той щеше да я посини или изобщо да ѝ причини нещо, което нямаше да остави кой знае какви следи, ала явно ловеца беше на друго мнение. След като спря, Бианка остана няколко секунди завъртяна на другата страна, опитвайки се да се справи с парещата болка в ръката, както и тази на крака, която започна да поминава, но не беше изчезнала. Обърна се към него като малък кичур коса остана пред лицето ѝ.
- Така ли всички ловци мъже измъчвате? Мислех си, че с подобни методи се занимават жените, а вие сте по частта с упражняването на сила или нещо по-мъжествено.

- Всеки си има методите, Бианка. - рече Албуш като все още държеше в ръка скалпела, който преди малко бе забил я едната ръка на сянката. - Може би повече жените да използват този начин, но не е изключено и мъжете ловци да го използват, нали?
Годподинчото се подсмихна самодоволно за пореден път. Може би щеше да удължи малко повече това мъчение и чак когато накараше сянката да изпадне в безсъзнание или да няма вече никакви сили, да я убие бързо и без проблеми.
Изведнъж стана от стола си и удари силно жената в стомаха и след това през лицето също.
- Това ли имаше в предвид  като каза, че ние мъжете сме по частта с упражняването на сила? - Стивън реши да покаже, че и тази част я може, но предпочиташе всъщност да измъчва някой, който си го е заслужил, и да го довърши или направо да го убие и да не се занимава повече. - Виж аз не съм като повечето ловци, ясно? Правя, каквото аз си искам. И за протокола, ако си мислиш, че съм с онези правителствени отрепки - не съм с тях. - реши да сподели това с жертвата си, защото така или инак след може би половин час или малко повечко тя нямаше да е сред живите.
Колкото и да бавеше нещата ловеца, все пак трябваше да измъчва сянката преди да бе успяла да изпълни плана си, който вероятно имаше, а Стийв се опитваше да го разгадае, но така спъваше работата си в момента. Той завъртя скалпела и с едно движение го заби в рамото на жената. Завъртя го няколко пъти и го остави там да стои. Нямаше намерението да го маха. Вместо това отиде до масата в края на стаята и взе още някои инструмент от колекцията си за мъчения. За миг се замисли над това защо по дяволите все още не я бе убил, а се занимаваше да я измъчва и да си говори с нея. Нямаше си и на представа, но определено слушаше разумът си сега, защото в ръката си държеше нож и то голям. Обърна се със самодоволна и лукава усмивка на лицето си и почна бавно да се приближава към Бианка.