Майка ми винаги е твърдяла, че единствения начин никога да не се оказвам в някоя каша, е да съм спокойна и да дишам дълбоко. Разбира се, майка ми беше една от тези жени, които вярваха на всичко и всички и човек лесно можеше да я накара да направи нещо, докато тя все пак продължаваше да си мисли, че идеята е била исцяло нейна. С две думи, покрай нея не ви трябва да сте майстор на манипулацията, за да получите нещо от нея. Може би затова майка ми имаше толкова много гримове и всякакви кремове - защото вярваше на всеки мек глас, който придружаваше рекламите за козметика. Може би и така се е решила да се омъже за баща ми, но ако ме питате, това наистина е единственото нещо, което е изцяло нейно решение и ничие друго. Родителите ми се обичат безкрайно много.
На двайсет и седем години съм, но пък от две години не съм се променяла по нито един начин - нито съм пораснала, нито съм се смалила. Нямам малките бръчици от смях, които се образуват под очите на повечете ми наборки, нито пък се притеснявам, че някога ще ми трябват кремове против стареене на кожата. От две години не съм се променяла - същите сини очи с дълги ресници, същия малък чип нос и същата леко крива усмивка. Устните ми са все така розови и плътни, а бузите ми са все така хлътнали. Те си хлътнаха още в началото на пубертета, когато изведнъж отслабнах, но не знам това защо ви го казвам.
Казвам се Клариса Фредерик Матюс. Фредерик е името на дядо ми, а аз съм се родила две години след неговата смърт. Разбира се, на некролога си, той не изглежда на повече от двайсет и пет години, защото ами... и той не се е променил оттогава. Умрял е по най-трагичния и в същото време най-тъпия начин, по който може да умре същество като нас - влюбил се е в ловджийка. Това ви е достатъчно, ако знаете поне малко за това, което представлявам. И двамата ми родители са същите като дядо ми, като бабите ми и като лелите и чичовците ми. Повечето от които като се замисля, са на два метра под земята и в момента гният под напора на тежката влажна пръст.
Но! Майка ми и аща ми са живи и си живеят живота в едно малко селце в Швейцария. Не си ли личи, че съм европейка? Е, родена съм във Франция, както вече ви казах, преди двайсет и седем години. Десет дни след рождения ми ден се събудих с триъгълника на ръката си и оттогава живота ми виси на косъм всеки път, когато реша да изляза с къс ръкав на улицата. Това не ме спира да го правя, разбира се. Просто съм внимателна.
Колкото майка ми е спокойна, толкова неспокойна и буйна съм аз. Още на петнайсет, макар че нямах ничие разрешение, скочих с парашут, просто за да усетя свободното падане, преди въженцето да се дръпне. И докато майка ми решава всичко с дълбоки вдишвания и издишвания аз крещя и се мятам като малко дете. Досадно, а?

Майка ми винаги е твърдяла, че за да се справя с външния свят, трябва да съм спокойна и да не позволявам на яда си да достигне до повърхността. Кой да знае, че точно това може да погуби човека срещу мен - най-много внимавайте, когато съм спокойна. Защото тогава ядът ми се отприщва.