Казвам се Деймиън Едгард Прайд. Първороден наследник на баща си, Ричард Прайд, собственик на голямо имение в Лондон и наследник на баща си Уилям от знатната фамилия Прайд. В началото всичко беше съвсем обикновено: чаени партита, благотворителни вечери и всичко, от което на човек в подобно семейство може да му втръсне. Поне на мен ми втръсна, макар и да бях едва на десет години тогава. В очите на останалите бяхме идеалното и най-обикновено сплотено семейство, което можехме да сме. Но те не знаеха, че ние бяхме различни. Че бяхме Сенки. Баща ми, майка ми, техните починали родители, аз, по-малкия ми брат Пърсивъл и по-малката ни и очарователна малка сестричка - Аманда. Прикривахме се много добре, още от малко сме научени да не показваме силата си на никого, да я използваме само пред семейството или когато сме сигурни, че е безопасно и сме сами. И както майка ни и баща ни учеха нас с брат ми, така и ние учехме Аманда, докато родителите ни се занимаваха със семейни дела. Макар и все още да не бяхме открили силите си, защото нямахме годините, родителите ни искаха още от малки да научим, за да ни е по-лесни когато пораснем. Това, което научи малко дете остава до живот. За това винаги бяха важни първите седем години от живота на едно същество. Тогава научавахме основното за живота, научавахме всичко, което щеше да ни бъде полезно за напред и си създавахме навици, от които не можехме да се измъкнем и, които оставаха до живот. И както на нас с брат ни беше станало кристално ясно какво трябва да правим и да не правим със силите си, ние започвахме да учим и Манди на нещата, които родителите ни казваха. Имаха ни пълно доверие и имаха своите причини за това.
Но (да, но) всичко се промени един ден. Всичко просто се срина. Перфектното семейство, родителите ми, тайната ни, всичко.

Бях на десет години. Прекарвахме деня както обикновени. играехме с девет годишния ми брат и пазехме малката си пет годишна сестра в големия двор на имението. Родителите ни бяха вкъщи. Майка ни готвеше една от семейните рецепти за вечеря, докато баща ми се занимаваше с нещо, за което казваше, че някой ден ще дойде ред и на мен да разбирам, но не и сега. Израснах с отговорността да се грижа за брат ми и сестра ми, да се грижа за семейната репутация, дори и като малък, да отговарям на изискванията да си наследник на Ричард Прайд и нямаш нищо против това. Баща ми е велик мъж и за мен беше чест да бъда наричан негов наследник и давах всичко от себе си да бъда достоен. И той се гордееше с мен, както и майка ми. Но тя винаги ми казваше да не променям себе си, да знам кой съм всъщност и независимо какво да не забравям, че съм човек и правя грешки, както всички останали. Беше прекрасна майка, винаги ни подкрепяше и ни караше да разбираме, че каквито и да станем, ще ни обича. И постоянно ми казват, че съм перфектната комбинация от характерите на родителите си. Бях отговорен, независим, имах мнение за всичко, макар и да не отстъпвах от своето добре взето и обмислено решение, бях способен на преговори, ала въпреки всичко имах голямо сърце, душата ми беше добра и бях научен да бъда джентълмен и да уважавам жените. Какво да кажа? Майка ми беше много убедителна жена, а и баща ми не беше от онези, които ги имаха за носни кърпички. Но да се върнем към историята.
Докато ги играехме чухме гласове някъде в гората, която обграждаше великолепното и красиво имение. Аз взех Аманда на ръце и казах на Пърси бързо да тича към имението. Не знаех какво ставаше, но се съмнявах, че беше редно от гората да идват мъже, облечени с черни бронирани жилетки и каски. Преди Пърси да отвори вратата майка ми и баща ми се появиха и той бързо скочи в ръцете на мама. Стигнах до тях с Аманда преди мъжете да ме хванат и тогава баща ми протегна ръцете си и вдигна огнена стена между нас и тях по средата на двора. Тръгнахме към колите. Не знаех какво става, знаех само, че бях уплашен. Тогава бавачката, която беше силиум, се качи в едната хола, както и аз с брат ми и сестра и чух как баща ни казваше на Сесил "Знаеш плана, отведи ги на безопасно място, а ние ще ги разсеем". След това потеглихме. Две коли, еднакви на външен вид, с различни хора в тях. Сесил караше точно зад родителите ми, а зад нас бяха няколко черни джипа, които бързо се доближаваха. В един момент Сесил направи рязък завой надясно и видях как всичките коли продължиха напред да следят майка ми и баща ми. Сесил си отдъхна, докато аз се бях обърнал назад и гледах към задния прозорец. Изведнъж някакви силни фарове ме заслепиха и аз премигнах няколко пъти, след което се обърнах към Сесил, която настъпи газта. Аманда започна да плаче и се заех да я успокоя, като ѝ казвах, че всичко ще е наред. Пърси също го беше страх, но се опитваше да не показва, аз обаче и на него му казах, че всичко ще е наред. Колата се доближаваше все повече и повече към нас и удари задницата на колата, а Сесил започна да се паникьосва. В това време Аманда беше успяла да разкопчае колана си, за да може да ме прегърне и точно в този момент пред колата се появи още една и Сесил натисна спирачките, въртейки волана надясно. Колата се преобърна и тогава всичко стана черно.
Когато отворих очи в началото не можех да фокусирам нищо. Всичко ме болеше ужасно много. Тогава всичко започна да се изяснява. Седях с главата надолу на задната седалка на преобърнатата кола, а над мен или по-скоро под мен лежеше спокойно тялото на Аманда, а тя беше затворила очи. Но не спеше, не спеше. Имаше кръв навсякъде около нея. Започнах да плача. Погледнах към другия край на седалката, къедто трябваше да бъде Пърси. Вратата беше брутално изкъртена, имаше много кръв, а него го нямаше. Тогава чух виковете на майка ми, след това и тези на баща ми. Бяха тук, бяха ни спасили от онези мъже в джиповете преди да са ни добрали, но не можеха да спрат колата от преобръщане. След това затворих очи и когато ги отворих отново бях в някаква стая.
Следващите петнадесет години майка ми и баща ми коренно се промениха. Бяха загубили две деца и бяха съкрушени. Аз също се промених, станах по-затворен, вече не бях малкото дете, следващо стъпките на баща си. Пораснах и макар да не се промених кой знае колко, все пак имаше промяна и родителите ми я виждаха. Всичко се беше променило. Вече не бяхме същите. Бяхме някак по-отдалечени един от друг, родителите ми станаха някак по-студени. Но ги разбирах.
Преди месец баща ми се разболя много лошо. Правихме всичко по силите си, но вече нямаше какво да се направи. Оставаше му най-много година живот, усещаше го. И тогава се случи това, което се случи. Научи от много близък приятел, че Пърси е жив. Майка ми за малко не изгуби разсъдъка си, жената не можеше да повярва, че след толкова години мислейки го за мъртъв сега той беше жив. Трябваше да го намерим. Но понеже баща ми не можеше да мръдне от леглото, а трябваше някой да се грижи за него, един ден отидох до него, той ме хвана за ръката и ми каза, че трябва да го намеря преди да е късно. И тръгнах. Възможно най-бързо си взех сак, в който набутах всичко необходимо и заминах за САЩ, за да намеря по-малкия си брат и да го върна у дома.