От няколко дни Пърси беше меко казано обсебен от онова красиво червенокосо момиче.Просто не спираше да мисли за нея.Искаше да изкара Ел Деверо от главата си, но след като я срещна у Челси тя се появяваше все по често в съзнанието му и най-вече в сънищата.Нужно ли е да споменавам какъв бе жанрът на сънищата на Пърсивъл Прайд.Всичко познаваха онзи мръсник, който…беше Пърси.
Това беше поредният ден, когато Пърси се събуди с мисълта за Ел.Този път реши да й се обади.Но това е нещо,за което можете да прочетете някъде другаде.Самодоволен както винаги…Пърси навлече бяла тениска и дънки и се отправи към кафе машината.Сянката обичаше апартамента си.Беше нещо, с което не можеше да се раздели.Не искаше да отпътува отново, не и от този град.Смяташе да поостане.Имаше  нещо,което да го задържи.Но с дарба като тази на Пърси нямаше нещо,което  да го накара да си тръгне.Можеше внуши на съседите си,че апартаментът му дори не съществува.Как щяха да го намерят ловците?Подобни изпълнения щяха да му изискат огромно усилие,но той обичаше да си играе със силата си.Да внушава на хората разни неща.Да не говорим какви илюзии искаше да предизвика в главата на красивата червенокоска. Беше важно да владееш добре дарбата си, но когато си достигнал ниво като това като това на Пърси…тогава можеше да си позволиш и допълнителни облаги.Никой не можеше да види татуировката му.Дори в бар пълен с ловци той щеше да бъде просто обикновен човек.Всичко това беше благодарение на дарбата му и ловкостта, с която я контролираше.Никой нямаше да разбере,че то й е сянка…и Пърсивъл Прайд щеше да живее вечно.
Тогава някой почука на вратата.Три пъти.Това  извади Пърси от транса, в който беше изпаднал.Не очакваше никой.Той използва дарбата си, за да може татуировката му да изчезне и се запъти към вратата.С разрошена коса и небрежният си чар той се изправи срещу младо момиче.Прайд.О, Боже, Пърсивъл Прайд остана без думи.

Колко често се случваше на Пърсивъл Прайд да остане без думи?Нула!Една огромна нула.Той винаги, ама винаги имаше какво да каже.Подобни моменти бяха наистина голяма рядкост.Явно планетите се бяха наредили по определен начин и заради тяхното влияние той изпадна в топа състояние.Всяка дума, която се опита да излезе от устните му, беше върната обратно от невидими сили.Тези „невидими сили“ трябваше да получат заслуженото си и да не се месят повече.Пърси трябваше да вини планетите.Да, те бяха много големи и лоши планети.Можеше да ги виниш за всичко и пак нямаше да ти се разсърдят.
Но когато момичето се отдръпна Пърси осъзна,че е направил грешка.Той се вгледа момичето, по чиято буза се спусна една сълза, която тя побърза да изтрие.Пърси беше много объркан, все още не знаеше какво да каже.Знаеше само,че не биваше да я пуска да си отиде.Не можеше да позволи на това момиче да си тръгне.Гласовете в главата му говореха, той не осъзнаваше какво точно казват, но нямаше да я пусне.
-Не мисля,че си се припознала.-Първите думи, които успяха да се изплъзнат от устата на Пърси.Те някак успяха да се промъкнат покрай онези невидими сили и да си кажат каквото имат да казват.
Онази сила не позволи на Пърси да подреди думите в друго изречение,но и това беше достатъчно.Това,което направи беше водено само от някакъв инстинкт.Нещо вътре в него.Нещо подсъзнателно, което надделя.Заради него той посегна към момичето,хвана ръката й, като обърна своята така,че да види татуировката му.Пърси свали преградата.По-точно нещо силно вътре в него.Инстинкт, който можеше да го унищожи.Той със целият си разум нямаше да позволи да свали преградата.Пърси бе още повече объркан, ако това въобще беше възможно.Явно планетите не бяха милостиви.Но той не разбираше какво се случва.Искаше да си го обясни.Толкова силно искаше да си обясни какво се случва.Но не можеше.Не можеше и една нормална мисъл да премине през главата му.Те или хвърчаха с бясна скорост за някъде или се губеха в безкрайният лабиринт наречен „съзнание“.

Една прегръдка.Само една прегръдка и всичко се изясни на Пърси.Мислите му някак успяха да се наредят и картината се изясни.Това беше малката му сестра.Малката м, сестричка беше в прегръдките му.Той не можеше да си обясни как тя беше жива.Как онова малко момиченце беше оцеляло.Но беше в прегръдките му и той никога нямаше да пусне.Нямаше да позволи да напусне живота му, когато я беше намерил.Нямаше да я пусне.Та, той имаше толкова много въпроси.Хиляди въпроси, които искаше да зададе на малката си сестричка.Как е прекарала живота си?Къде е живяла?Как го е намерила?И най-важният въпрос.Къде е другата му сестричка?
Пърси потискаше спомените от онази злополука, когато той загуби семейството си.Помнеше бегло живота си преди това.Но помнеше семейството си.Двете си малки сестрички.И макар след толкова години беше странно да види само едната от близначките.Тази мисъл успя да го обезпокои.И най-лошата мисъл мина през главата му.Тя можеше да е мъртва.Та, какво правеше Лили без Роуз.Или това беше Роуз?Той беше забравил как да ги различава.Но важното беше,че тя беше жива, която и по-малка сестра да беше.
Когато момичето се отдръпна това подейства на Пърси, като кофа със студена вода.Отново беше изтръгнат от мислите си, той често изпадаше в онзи транс.Но не беше готов да я пусне от прегръдката си.
-Само ми кажи.-Каза той, като се засмя.-Лили или Роуз?-Той я прегърна толкова силно, че това можеше да се смята за опит за убийство.
Пърси се отдръпна леко,за да огледа сестра си.Погали я леко по бузата и й се усмихна.Тя беше пред него.Не беше някакъв сън,нито илюзия.Дарбата му не си играеше със самия него.Тя беше пред него.
-Радвам се,че си тук.-Прошепна той, като очите му се насълзиха.
Той трябваше да се обади на Деймиън.Интересно бе как семейство Прайд имаха един и същ инстинкт.За отрицателно време по-големият му брат и едната му по-малка сестра се появиха в живота му.А трябваше да са мъртви.Явно семейството имаше по-различно определение за смъртта.Просто трябваше да звънне на Деймиън, но преди това трябваше да я покани вътре.
-Влез, влез вътре.-Побърза да я покани той, преди тя да е успяла да каже нещо.
Той едва ли не я избута вътре и затвори вратата.След това я прегърна толкова силно.Нямаше да я пусне.Щеше да прегръща сестра си докато не я удуши.

Семейството щеше да се събере.Мисълта семейство Прайд отново да са заедно се струваше на Пърси някак нереална и далечна.Нещата се развиваха прекалено бързо,за да може той да ги възприеме.Най-труден за възприемане беше фактът,че малката му сестричка- Роуз Прайд седеше в дневната му и говореше с близначката си Лили.Да, беше прекалено нереално.Пърси тъкмо приключи разговорът с по-големия си брат- Деймиън, който скоро също щеше да се озове в дневната.Той се взираше в сестра си и не можеше да повярва.
„Дано това не е някакъв сън“
Разни съмнения успяха да се породят в главата на Пърси.Той често гледаше скептично на нещата или въобще не му пукаше,за да гледа по какъвто и да е начин.Имаше нещо нередно във всичко.Беше прекалено хубаво.Цялото му семейство, което се очакваше да е мъртво да му се стовари в рамките на няколко дни.
Пърсивъл извъртя очи и се опита да забрави за всичките негативни мисли, които бяха завзели съзнанието му.Трябваше да ги изгони и да се опита да гледа положително.Той осе приближи към сестра си, носейки чаша вода в ръка.
-Съжалявам,че няма какво друго да ти предложа.-Подхвана той, като не можа да не се усмихне при вида на лицето й.- Имам единствено алкохол, но нямам намерение да сервирам алкохол на малката си сестричка.- Допълни той съвсем честно.
Кой голям брат щеше да сипе в чаша на малката си сестра уиски или водка?Та,тя беше на шестнадесет.На шестнадесет беше,нали?Той не можеше да си спомни точно колко години беше разликата им,а му беше неудобно да попита.Всъщност не му беше, но предпочиташе да остави подобни въпроси за по-късно.Трябваше да си даде малко време, както и на нея.
И все пак колкото и да не искаше да си признае той бе доста нервен.Нервите гои никотиновата жажда го накараха да посегне към вредния навик.Той извади кутия цигари от близкия шкаф ии го разпечата.
-Надявам се нямаш против?-Попита той, приближавайки цигарата към устата си.
Пърсивъл Прайд имаше незабавната нужда от цигара,която не му се искаше да връща в кутията.