Andrew Garfield.
Dylan Hope.
27 years old.
Silium.

- Мъртва е... Тя е мъртва, Дилън... Авалон е мъртва... – уплашен, тих глас прошепна в тъмнината. Тишината беше гробовна, плашеща и позволи на момчето да чуя как с едно глухо и тъпо „туп!” тежката сълза на Амбър пада на стъклената маса.
Мъртва. Не. Авалон не можеше да бъде мъртва. Дилън не можеше да повярва. Беше я видял преди няколко часа, беше я видял същия ден. Нямаше как тя да бъде мъртва. Най-добрата му приятелка не беше мъртва. Авалон бе добре, бе щастлива, усмихваше се. Не можеше да е мъртва. Нямаше как просто. Дилън отказваше да повярва.
- Не. Не. Тя не може да бъде мъртва… Тя не е мъртва, тя е тук. Не може… Тя беше млада… не може.
Не спираше да клати глава, а шоколадово-кафявите му очи малко по малко започнаха да се овлажняват и да се пълнят със сълзи. Той не трябваше да плаче, не беше сигурен, че тя е мъртва. Почти не познаваше тази Амбър, не можеше да и‘ се довери, но при самата мисъл, че приятелката му може да е мъртва, всичко в малкия свят на Дилън се сриваше. Той не бе от особено общителните момчета, не се доверяваше лесно на хората, нямаше толкова много приятели, беше затворен в себе си. Единствено с Авалон споделяше всичко, само тя сякаш го разбираше. Авалон бе момичето, което Дилън бе възприел като собствена сестра. А сега… сега му казваха, че същото това момиче, че неговата сестра, вече не е тук. Не е жива. Това нямаше как да е възможно.
И Дилън отказвше да повярва, докато не се убедеше със собствените си очи. Което нямаше как да стане, защото Авалон беше жива и в този момент вероятно си беше вкъщи, слушайки любимата си група. И Дилън щеше да и' се обади веднага и след като му вдигнеше, щеше да се успокои и всичко щеше да се обади. Момчето обаче нямаше смелост да го направи. Извади телефона си от левия джоб на дънките си, но пръсите му трепереха. Не можеше дв набере номера и', беше го страх. Ами ако беше вярно? Ако Авалон наистина бе мъртва? Не. Хоуп дори не можеше да си го помисли. Не биваше да го мисли. Не биваше да се отчайва, да мисли негативно. Авалон беше жива, защото все пак надеждата умираше последна.
Дилън натисна зелената слушалка и допря телефона до ухото си. Сърцето му биеше прекалено силно, чуваше кръвта в ушите си. Беше притеснен. Трето позвъняване. Авалон все още не отговаряше. Защо не си вдигаше телефона?! Да не би да не го чуваше? Пето позвъняване. На Дилън започваше да му става лошо. Нямаше отговор, побъркваше се от притеснение, а очите му бяха навлажнени и кървясали. Защо Авалон му го причиняваше? Не можеше ли просто да си вдигне телефона?! След седмото позвъняване може би, Дилън вече не ги броеше, чу равен глас който му казваше, че не може да се свърже с този номер и му припомняше да опита поъкъсно. В момента, в който го чу, Хоуп усети, че го присвива под лъжичката, но въпреки това отказваше да повярва на Амбър. Той си пое дълбоко дъх и набра домашния и' телефон. Но Авалон отново не отговори.
- Няма да ти отговори, Дилън. Не може да ти отговори, защото... защото тя е мъртва... и ти го знаеш, Дилън. Усещаш го вътре в себе си... една празнина, зееща дупка в сърцето ти. Онова място, което принадлежеше на Авалон... защото сега вече я няма.
Думите се впиваха като стоманени остриета в съзнанието му. Колкото повече вникваше в тях, осъзнаваше, че Амбър е права. Осъзнаваше, че Авалон е мъртва. Осъзнаваше,че той не бе успял да и' помогне, не бе успял да я спаси. Не беше успял да изпълни дълга си.
- Авалон...
Дилън се свлече безпомощно на колене и притвори очи. Тя беше мъртва. Той се бе провалил. Не я бе защитил. Няколко сълзи се стекоха по лицето му, той стисна зъби. Нямаше да плаче, не. Не биваше. Не трябваше. Колкото и да го болеше, колкото и виновен да се чувстваше в този момент. Имаше по-важна работа от това да плаче в момента. Щеше да има време и за сълзи.
- Аз... аз съм виновен... трябва да я намеря. Трябва... моя е вината, поне да я намеря.
Говореше несвързано, трудно, накъсано. Едва дишаше, устните му бяха изсъхнали и напукани. Сякаш в гърлото му беше заседнала някаква огромна буца, която му пречеше да живее.
- Аз съм виновен...
Не спираше да го повтаря и с всеки следващ път гласът му ставаше по-висок, по-гневен, по-ярстен. Беше ядосан на себе си. Мразеше себе си. Мразеше живота си. Защо? Защо точно Авалон? Защо не успя а помогне на тази, която обичаше най-много, а беше помогнал на толкова други? Защо не беше успял да я скрие? Защо не беше до нея? Това не спираше да го тормози. Защото това бе неговата работа. Това правеха Силиумите. Помагаха на Сенките, защитаваха ги. А той се бе провалил с гръм и трясък. Беше позволил да я наранят, да я убият. Защото друго решение нямаше. Тя беше на двадесет и три, беше здрава, беше щастлива, имаше толкова планове, толкова мечти. И двамата имаха. Щяха да отидат в Маями, щяха да бъдат щастливи. Щяха да си намерят по-добри приятели, Авалон дори искаше да му намери момиче. Макар че Дилън не искаше, защото той искаше нея. Дилън я обичаше и затова трябваше да я защити. Не успя.
Внезапно Хоуп се изправи и излезе от стаята, като не обръщаше внимание на въпросите на Амбър. Той трябваше да я намери, да я види за последно, да разбере какво са и' направили. Да се обвинява още повече. Не бе успял да запази това, което обичаше.
------------------------
Дилън се бе преместил в Харбър Хилс преди три години. Още в деня на погребението на Авалон той бе напуснал Форкс, Вашингтон и бе дошъл в това градче. Не понасяше идеята да живее в онзи град без нея, нещо не му позволяваше. И от три години той се опитва да помага на Сенките. Наистина да им помага. Не както бе опитал да помогне на Авалон. Защото на нейния гроб се бе заклел никога да не позволи някоя Сянка, която познава, да загуби живота си, бе се заклел да отмъсти за нея, макар да не познаваше ловците.
Дилън бе станал още по-затворен и от преди. Общуваше почти само със Сенки и някак се стараеше те да бъдат мъже. Не искаше да е привързва отново към някого. Трябва да признаем, Дилън Хоуп бе влюбчив, но Авалон... след нея не се бе сближавал с никого толкова. Три години съвсем сам. Все още усещаше вината вътре в себе си. Винаги щеше да я усеща. Винаги щеше да го боли. Бе я предал, бе педал доверието и'. Не заслужаваше да бъде Силиум, не и след случилото се.