happy as can be

Добре.Може би Ариа трябваше да си намери дрехи.Може би най-накрая трябваше да избере някакъв грим, който да си сложи.Може би Ариа трябваше да си намери подходящите обувки, които да обуе.Може би Ариа трябваше да тръгне за партито.Може би Ариа трябваше най-накрая да се сети за онова парти, за което Челси ѝ бе казала.
Но не...
Тя стоеше на едно малко столче, гледаше се в огледалото и не можеше да познае човека, който стоеше пред нея.Не можеше да познае себе си, личността си, разума си.Тя се бе видяла с Челси.Онова момиче, което ѝ беше полусестра.И най-интересното и най-забавното беше, че Челси дори не подозираше, че си има сестра.Ариа говореше с нея, задаваше ѝ въпроси...Но въпреки всичко не ѝ каза.Не ѝ разказа всичко.Не ѝ каза истината.Госпожица Съмърс не се чувстваше себе си.Тя беше от онези момичета, които винаги казват истината и то в първите моменти, а не да чака последния момент.Не знаеше кога щеше да дойде този момент.Не знаеше кога най-накрая щеше да събере смелост.
А незнанието я побъркваше.Караше я да се чувства гадно.А щом ставаше на въпрос за такава истина, Ариа изобщо не знаеше какво да прави.Беше объркана.Всичко я объркваше.Не знаеше как да действа.Не знаеше какво щеше да прави на онова парти.Не знаеше нищо.
И ето...Отново се паникьоса.

Затова тя бързо стана от столчето и отиде до гардероба си.Имаше няколко дрехи, които сигурно никога нямаше да облече.Имаше и такива, които ѝ бяха любими.Но сега тя трябваше да направи добро впечатление..или поне така си мислеше.Наистина се нуждаеше от съвет, но точно сега тя беше съвсем сама и нямаше кого да пита.
Минаха около пет минути.
Може би бяха останали десет минути до началото на партито, а Ариа започна да се паникьосва още повече.
И то заради две причини.
Но не!Сега трябваше да бъде спокойна!Трябваше да бъде най-спокойният силиум на тази планета.
Тръсна глава.За няколко секунди прикри лицето си с ръце, а след това отново погледна към гардероба.Хвана една от закачалките и извади една рокля.Обичаше я, но я беше носила само два пъти.Харесваше ѝ и то доста, затова реши, че тя ще е най-добрият ѝ избор.
---
След дългият душ, който си беше взела, тя се облече набързо.Накичи ръката си с няколко гривни.Обу едни черни обувки с токчета.
Вече беше готова.

Перфектно знаеше къде се намира апартаментът на Челси.Това може би беше и причината да прекрачи прага толкова бързо, след като тръгна от вкъщи.Беше пълно с хора.Бе минал само половин час, но този апартамент за Ариа вече бе пълен от хора, които държаха в ръцете си чаши, пълни с алкохол.Една от любимите песни на Ариа звучеше точно в момента, затова на лицето ѝ се появи една чаровна усмивка.
Не познаваше повечето хора.А това я накара да се почувства някак си гадно.Прекара толкова много време в Харбър Хилс, а сега не видя дори едно познато лице.Нуждаеше се от някой приятел.Например Талия или Ейми, но така и не успя да ги види.Опита се да намери и Челси, но след около една минута се отказа.Може би по-късно щеше да я намери, без дори да я търси...Огледа се.Сестра ѝ наистина се беше справила страхотно.Навсякъде имаше алкохол, храна, надпис "Welcome home, Elle!".Дори не познаваше момичето, за което беше това парти, но се надяваше да се запознаят.Някак си не ѝ беше толкова нервно.Успя да се разсее поне за малко.Но дори не знаеше какво трябва да прави.За първи път се държеше така на парти.Може би защото не познаваше почти никого, или защото имаше други важни работи на главата си, които я тормозеха.
За няколко минути госпожица Съмърс успя да завърже няколко разговора.Успя да се запознае с доста хора и това я накара да се почувства щастлива.Наистина, най-накрая можеше да се усмихне нормално и да не скучае.Единственото нещо, което ѝ липсваше, бе чаша с алкохол в ръката ѝ.Не беше сигурна дали е гладна, затова подмина масите с храната.Ръката ѝ обви една червена пластмасова чаша и след като отпи няколко глътки, отново се огледа.Чудеше се дали има ловци на сенки.Представяше си как щеше да се случи някоя екшън сцена.Ариа имаше голямо въображение и сега го използваше, вместо да обръща внимание на случващото се около нея.Но тук едва ли имаше само сенки.Би трябвало да има и силиуми като нея.Трябваше да има и обикновени хора.Разбира се.

Трябваше да спре да мисли за това.
Рязко се обърна надясно.
А това беше грешка.
Някакво момче се блъсна в нея, при което чашата му с бира се разля върху Ариа.За щастие не отиде на роклята ѝ, ами само на лявата ѝ ръка.Но това все пак ядоса момичето.А когато младежът си тръгна, без да каже нищо, госпожица Съмърс имаше чувството, че беше готова да го убие.Изруга няколко пъти наум.Остави своята чаша на масата и се запъти към единия край за салфетки.Грабна няколко и започна да почивства ръката си.Цялата лепнеше, а тя мразеше това отвратително чувство.
-Следващият път си вземи мокри кърпички, Ариа - промърмори на себе си.Някак си се опитваше да се развесели с тези свои думи, но все още не беше сигурна дали е подействало..

everyday is a new beginning

Не знаеше какво щеше да прави на това парти. Не знаеше нищо за това парти. Не знаеше кой го организира. Не знаеше за кого е, по случай какво е. Не знаеше колко човека щяха да ходят на него. Не знаеше кои щяха да отидат. А дори и да знаеше, не познаваше почти никого. Защо изобщо му бе да ходи на това парти?
И самият Дилън не знаеше. Самият той продължаваше да се чуди защо върви към мястото, където щеше да се състои това парти. Самият той продължаваше да се чуди защо се е облякъл и бе решил да отиде на това парти. Самият той не знаеше защо, но имаше желание да отиде.Може би, за да се позабавлява малко, защото от известно време насам мисля, че беше забравил значението на тази дума. Може би, за да се запознае с нови хора, със сенки, на които може да помогне, с хора, които да се сприятели. Може би, за да се разсее малко от скучното и еднообразно ежедневие, което имаше. Може би, за да… и самият Дилън не знаеше точната причина, поради която сега се намираше пред вратата на апартамента, в който беше партито. Самият Дилън не знаеше точната причина, поради която все още стоеше пред въпросната врата и не се осмеляваше да пристъпи прага. Сякаш щеше да се случи нещо изключително лошо, когато влезеше в пълното с хора помещение. Сякаш светът щеше да се промени, ако пристъпеше.
Колко наивен беше господин Хоуп, колко глупав, срамежлив.
Затова тази вечер бе време за промяна, нали? Три години бяха достатъчно дълго време, за да мисли вече за промяна. Три години бе достатъчно дълго време за траур и скърбене. Три години вече беше в Харбър Хилс и хората, които познаваше тук, се брояха на пръстите на едната му ръка. А това беше просто смешно, и жалко в същото време. Затова тази вечер щеше да бъде вечер за промяна. С това намерение бе излязъл тази вечер. С това намерение сега стоеше на прага на тази проклета врата. С това намерение Дилън прекрачи прага и цялата тази атмосфера на забавляващи се хора го обгърна.
Музиката, танците, хората, говора. Мирисът на някакъв много познат за него аромат, примесен с този на цигарен дим. Светлинките, които бяха навсякъде, както и хората. Кафявите очи на Хоуп се спряха върху огромния блещукащ надпис, висящ от тавана. „Добре дошла вкъщи, Ел!“, казваше той. Значи партито беше за момиче. Може би го беше организирало момче, приятелят и‘, или семейството и‘. Не се знаеше все още. Едва ли щеше да разбере в скоро време.
Дилън се завъртя наоколо и се огледа. Не виждаше познато лице. А и едва ли щеше да види такова. Та той не познаваше почти никого. Затова реши да се завърти, да се опита да заговори по-милите на външен вид, да прави нещо, което се прави на парти. Беше обаче прекалено срамежлив. Може би затова се насочи към една от масите. Не беше гладен, затова подмина тази с храната. Може би щеше да си сипе чаша бира, чаша пунш, нещо. Бързо се озова до въпросната маса и след като успя да се добере до една от средно големите червени хартиени чаши, се почуди какво да пие. Най-накрая реши, че засега ще си сипе от една от тези нови леко алкохолни напитки. Не знаеше как се казват точно, но му бяха харесали. Точно отпи малка глътка от чашата си и видя как едно момиче с шоколадово-кафява коса, оформена на леки къдрици, че се опитваше да почисти ръката си с няколко салфетки. Момичето нямаше компания, поне това забеляза Дилън. И може би мислейки си, че има нужда от помощ – макар че каква нужда от помощ можеше да има – той се насочи към нея, държейки чашата си в ръка.
- Ъъм, имаш ли нужда от помощ? – попита Хоуп с тих и срамежлив глас и за да изглежда може би малко по- мил, подаде на госпожицата няколко салфетки, точно когато тя бе оставила употребените на масата.

just forget it

В момента Ариа беше прекалено ядосана, за да може да мисли трезво.Чудеше се защо бе дошла на това парти.Не познаваше никого.Всъщност...е да, току-що се запозна, но преди да дойде тя не познаваше абсолютно никого.Нямаше компания, с която да говори.Нямаше нито един приятел, с когото сега да се засмее на нещо.Някак си се чувстваше леко самотно, а това не ѝ беше познато.Обикновено тя се сприятеляваше ужасно бързо, но сега имаше проблем.Имаше огромен проблем, който я тормозеше още откакто дойде в Харбър Хилс.А когато срещна Челси, този проблем не само я тормозеше..той непрекъснато беше в главата ѝ и не я оставяше на спокойствие.И точно това пречеше на госпожица Съмърс да завърже няколко нови приятелства, с които да може сега спокойно да разговаря и да се смее.Знаеше, че трябва да каже на Челси всичко.Перфектно го знаеше.Просто трябваше да отиде някой ден при нея и да ѝ разкаже за себе си, за семейството ѝ.За това, че те бяха полусестри.Ариа беше длъжна да го направи и не можеше да отлага повече.Само че смелостта не ѝ стигаше.Тя се страхуваше прекалено много.Това беше нещо голямо.Нещо отвратително голямо, което не можеше да се сервира просто ей така на готово.Първо Ариа трябваше да се сприятели с госпожица Паркс.Може би момичето вече си беше измислило план само дето все още не го осъзнаваше, защото беше прекалено разсеяна и притеснена.А тя мразеше да бъде едновременно разсеяна и притеснена.И така се ядосваше допълнително, което я нервираше.Господи, имаше само един-единствен проблем и за нея бе тооолкова голям, толкова отвратителен.Може би хората имаха много повече проблеми от нея.Но тя беше едва на осемнайсет, силиум.Та тя дори се дразнеше, че е силиум.Но този проблем, който я тормозеше толкова гадно и толкова продължително...Не знаеше как да го разреши.Всъщност, знаеше.
Не знаеше какво да прави.Всъщност, знаеше.
Просто все още не го осъзнаваше.

Тя внимателно попиваше бирата от ръката си.Всичко лепнеше и миришеше на алкохол.Ариа набръчка нос, това ѝ беше нещо като тик, когато миризмата не ѝ беше приятна.Госпожица Съмърс нямаше нищо против миризмата на бирата.Просто имаше против тази миризма да бъде върху нея.Проклинаше този ден.Не, всъщност, не точно деня.Ами момчето, което я беше заляло.
Около нея хората се забавляваха.Купонясваха.Пиеха.Беше им приятно.И това беше причината Ариа да не проклина целия ден, с което щеше да проклине и партито.Тя беше толкова съобразителна, дори и когато беше твърде ядосана, за да мисли за другите.Но тя винаги мислеше първо за другите.Каквото ѝ да ставеше с нея.Колкото ѝ да беше ядосана.Колкото и да беше разстроена.Но сега беше просто ядосана и то за някаква глупост, която трябваше просто да забрави.Наистина трябваше да забрави това глупаво нещо.Момчето едва ли беше искало да я залее с бирата си.Е да, би трябвало да се извини, но...
О, проклето да бъде това момче...

- Ъъм, имаш ли нужда от помощ?
Дори и тихият му глас, накара момичето съвсем леко да подскочи.Беше толкова разсеяна в мислите си, че изобщо не беше забелязала непознатия, който в момента беше до нея.Докато осъзнаеше въпроса му, забеляза сухите салфетки, които той ѝ подаваше.Тя ги взе и ги постави върху ръката си.Може би трябваше да отиде до банята, за да си измие ръката, но реши, че щеше да е твърде гадно да остави непознатия, който ѝ беше предложил помощ.
- Благодаря!
Една плаха усмивка се прокадна по лицето ѝ.Не го познаваше, не го беше виждала преди.Не знаеше какъв е.Трябваше най-накрая да стъпи здраво на земята, защото все още витаеше сред облаците и мислите си.А това не беше хубаво.Изобщо не беше хубаво.Може би най-накрая щеше да се запознае с нормален човек, а тя не искаше да провали този шанс, който беше получила.Освен ако не се окажеше ловец.Не че тя мразеше ловците, просто ги ненавиждаше.Което за нея беше почти едно и също.Но си имаше доста големи причини, поради които да мрази ловците.Да ги ненавижда.Дори и двете едновременно.Но според нея той не беше такъв.Не беше ловец.Повечето ловци не бяха толкова мили.Не се държаха така.
Тя отново тръсна глава.
Остави и последните салфетки, които бе използвала, на масата и си взе друга чаша, пълна с алкохол.Щеше да я успокои, а точно сега тя се нуждаеше най-много от нещо, което да я успокои.Може би нямаше да подейства веднага, но само мисълта за това я накара да се почувства някак си по-добре.
- Познаваш ли някого от това парти?
Въпросът ѝ просто се изплъзна от устата.Може би защото се почувства леко неловко, докато мълчи.Но наистина се интересуваше.Таеше някакви надежди, че тя не беше единствената, която е дошла сама.Затова хвърли бърз поглед, за да види дали има някаква групичка, която ги зяпа, чакайки приятеля си.Не, не видя.Или поне не можеше да види.Това място беше прекалено претъпкано.

there is a way to be good again

Все повече и повече се убеждаваше, че е направил грешка, идвайки на това парти. Все повече и повече се убеждаваше, че е сглупил, мислейки си, че може да промени живота си на това парти, или поне отчасти то да бъде част от тази промяна. Все повече и повече се убеждаваше, че няма как едно парти като това, където не познава абсолютно никого, да му помогне по някакъв начин. Все повече и повече се убеждаваше, че е бил прекалено наивен, за да мисли, че може да се забавлява на това място. Все повече и повече се убеждаваше, че няма как да се промени и няма как точно това парти да го развесели по някакъв начин, защото едва ли можеше да се развесели изобщо.
Дилън напоследък чувстваше прекалено много чувства и емоции, сред които обаче никъде не фигурираше онази увереност, която преди притежаваше, дори и в малки количества. Той беше неспокоен и нервен, объркан и раздразнен, срамежлив и доста потаен. Не говореше много, като изключим непрекъснатата му връзка с един дебел тефтер, в който записваше разни истории, случки от живота и нещо, приличащо на измислени фантастики. Не се виждаше много с хората, като изключим постоянната му привързаност към черния тънкописец, който почти винаги бе в ръката му. Като че ли този голям тефтер беше единственото му бягство от онова ежедневие, от онзи живот, който той ненавиждаше. Като че ли единствено в този тефтер можеше да намери успокоението, което му бе толкова нужно. Тези истории, които пишеше, мисли, които споделяше го разведряваха и го караха да забрави за всички онези неща, които не му пречеха да живее спокойно.
Сега обаче този тефтер не беше при него. Дилън беше дошъл на това парти, носейки със себе си единствено телефон и пари, никаква друга чанта, нищо. Този тефтер не беше с него, той нямаше как да избяга от мислите си, от онази самота, която вътрешно изпитваше. Беше в стая, пълна с хиляди хора, но господинът се чувстваше напълно сам. Беше близо до някакво момиче, което изглеждаше приятно, но въпреки всичко в онази неприятна тишина той беше вътрешно самотен. Такъв беше той, външно можеше да се усмихва, но вътрешно… не. Вътрешно изобщо не ликуваше, не се радваше, че присъства на това парти. Не знаеше какво щеше да прави оттук нататък. Най-вероятно след като момичето му благодареше, или нещо подобно, краткият им разговор щеше да приключи, Дилън отново щеше да се озове сам и отново нямаше какво да прави. Най-вероятно отново щеше да седне в някой ъгъл, съвсем сам, с няколко салфетки в себе си. Със сигурност отнякъде щеше да намери някакъв химикал, писалка или молив, с които да успее да драска по тези салфетки. Отново щеше да бъде аутсайдерът и щеше да съжалява, но какво да се прави, такъв бе той.
Макар че сега не биваше да мисли за това, какво щеше да прави, когато разговорът му с момичето приключеше и когато тя си намереше по-забавна компания. Дилън трябваше да мисли за настоящето, сега, на момента. Трябваше да се усмихне още малко, да се покаже приветлив и мил човек, за да може да не скучае толкова много на това на пръв поглед приятно парти – ако има с кого да контактуваш. Сега трябваше да мисли какво точно да отговори на зададения от брюнетката въпрос. Дали познаваше някого. Нарочно ли го питаше? Защото Дилън имаше чувството, че отговорът на това е „да“. Имаше чувството, че ако кажеше истината, щеше да се почувства още по-неловко, отколкото е в момента. Как да отговореше на такова красиво момиче, че от десетината минути, през които е бил тук, тя е първият човек, с когото се бе осмелил да проведе някакъв разговор. И то само защото си бе помислил, че има нужда от помощ.
Хоуп поклати леко глава и след това вдигна рамене. Щеше да отговори честно, нямаше да лъже, колкото и неловък да е отговора, колкото и неприятно да се почувстваше след това. Нямаше друг избор, той не беше човек, който лъжеше, за да се почувства по-добре. Нямаше нищо хубаво в лъжата.
- Честно ли? – попита тихо той и за момент се засмя. Ироничен или не, смехът му едва ли беше на място, но самата мисъл за следващите му думи до известна степен го развеселяваше, въпреки че бе доста трагична.
- Абсолютно никого… даже не знам защо дойдох.
Все пак не се почувства толкова отвратително. Все пак не се бе почувствал толкова неловко. Може би защото осъзнаваше, че нямаше смисъл да се чувства по този начин, защото едва ли бе единствения, който никого не познаваше. А може би бе, замисляйки се върху това. Никак не бе общителен и това бе в негов минус, но ето все пак нали сега общуваше по някакъв начин.
- Междудругото, аз съм Дилън. – каза тихо и плахо той, не смеейки в първият момент да подаде ръката си напред. Така и не успя да го направи, но поне се представи. А за три години и почти никакво запознанство, това все пак бе доста добре. Нали?

it's not funny

Ако бяхте срещнали Ариа на подобно парти преди, щеше да е напълно различна.Щеше да е с приятели.Щеше да познава всички на купона.Щеше да се забавлява.Щеше да прави всичко, но не и това, което правеше в момента.А именно да се чисти от бирата.Може би някоя от нейните приятелки щеше да дойде и да ѝ помогне.Не, всъщност...Ако бяхте срещнали Ариа на подобно парти преди и някой я беше полял с бира...е някоя от нейните приятелки щеше да отиде и да се скара са онова момче.Но Ариа не можеше да си позволи да вдигне скандал на някого, заради такова малко нещо.Даже тя не можеше да си позволи да вдигне скандал на някого за каквото и да е било.Предпочиташе да забравя за проблемите.Опитваше се.Контролираше се.Много добре беше запомнила думите на баща си "Контролирай демоните в себе си.".Преди ѝ звучеше доста смешно, защото тя прекрасно знаеше, че няма демони в себе си.Но сега го разбираше напълно добре..Или поне си мислеше, че го разбира.Все още не знаеше какво точно е имал предвид баща ѝ.Ако той все още беше жив, тя със сигурност щеше да го попита.
И там беше проблемът.Той не беше жив.Тя не можеше да го попита.Следователно щеше да се чуди какво е имал предвид до края на живота си.А тъй като тя беше един обикновен силиум, със сигурност животът ѝ щеше да има край.А това я плашеше ужасно много.Искаше да бъде сянка.Искаше щом стане на двайсет и пет да стане безсмъртна.Искаше да живее вечно.Искаше да бяга от ловците.Искаше да се крие.Искаше адреналин.
Но след всички тези мисли, когато и да си ги помислеше, се сещаше за семейството ѝ.За онзи нещастен ден, когато ловците ги нападнаха.Когато убиха баща ѝ.
А тя остана жива.
Нямаше причина да я убиват.Тя беше просто един силиум.
И всеки знаеше нейното бъдеше - щеше да помага на сенките.Щеше да ги подкрепя, да ги предпазва.Макар че не можеше да помага на себе си...Беше ѝ странно.Мисълта, че е едва на осемнайсет години.Мисълта, че всеки момент можеше някой да я убие.
Не, не.Не трябваше да мисли за това.Имаше още много живот пред нея.Прекалено много, за да започва с депресиите още от сега.Тя беше силно момиче.Можеше да се контролира.Можеше да контролира мислите си.Действията си.Себе си.Все пак това беше Ариа Съмърс.Тя беше борбено момиче.

Сега ситуацията беше съвсем различна.Сега тя беше на парти в Харбър Хилс.Не познаваше никого на този купон, освен онези момичета от преди малко.А и собствената си сестра.Което някак си беше малко нереално..понеже Челси не знаеше, че са полусестри..Но...Може би сега не беше времето за тези подробности.-Всъщност, не бяха подробности.А ако бяха подробности, то щяха да са грамадански подробности-
А сега и предстоеше да се запознае с момчето, което ѝ предложи помощ.Тя трябваше да се запознае с него и да се опита да завърже някакъв разговор.И някак си се надяваше да не се зарежат взаимно, защото тогава тя нямаше да има друг избор, освен да си тръгне...защото за първи път тя не виждаше какво ще може да прави тук.Може би тя беше сгрешила.Вместо да седеше по цял ден вкъщи и да се чуди как да каже на Челси огромната тайна, Ариа трябваше да излиза доста по-често.Не, всъщност..Тя имаше приятели.Ейми и Талия.Но сега не виждаше никоя от тях.А и за нея беше все тая.Харесваше ѝ идеята, че може да се запознае с момчето -всъщност, нека го кажем мъж- пред нея.Така щеше да завърже нещо като ново приятелство.Добре.Това "нещо като ново приятелство" звучеше прекалено объркано.
- Абсолютно никого… даже не знам защо дойдох.
Някакъв огромен камък падна от сърцето на Ариа, щом тя чу тези думи.Не беше единствената, която не знаеше защо е на това парти.Не беше единствената, която не познава никого.Добре.Може би вече сега трябваше да бъде много по-спокойна.Да!Тя беше много по-спокойна.
За няколко секунди се засмя.

След около половин минути той се представи.Казваше се Дилън, а това беше едно от любимите имена на Ариа.Тя не познаваше много момчета, които се казват Дилън.Всъщност, познаваше доста малко.Но въпреки това, тя обичаше това име.(А един от най-големите ѝ проблеми при новите запознанства беше, че отдаляше прекалено много време в размишления за името.)
Осъзнай се, Съмърс!Тя тръсна глава.Това беше като някакъв тик, когато бе прекалено разсеяна.Не знам дали можем да го наречем точно с думата тик, но разбрахте какво имам предвид.
-Ариа..Приятно ми е да се запознаем, Дилън.
Тя се усмихна.Наистина ѝ беше приятно.Дилън ѝ се струваше свестен.Той наистина беше свестен.Когато се огледа, половината момчета вече бяха почти пияни.Не знаеше защо трябваше да се пие толкова много по партитата.Не разбираше смисъла...
-О, и не се притеснявай.Аз също не знам причината, поради която съм тук, при положение, че не познавам никого.
Момичето отново се засмя, но този път за по-дълго.Смееше се на себе си.На думите си.На мозъка си.
А изобщо не беше смешно.

Може би бе прибързала. Може би не трябваше в момента, в който види Пърси, да му се хвръли на врата. Може би първо трябваше да се усмихне, да си каже, че щом и' беше казал по телефона, че ще дойде, значи ще дойде, колкото и сърдити да си бяха. Може би наистина не биваше да изразява такава загриженост и такава радост от появяването му. Може би трябваше да си остане на мястото, да му се усмихне приветливо, както на всички останали, които влизаха през вратата, и после да се обърне към Елинор и да започне някой от техните разговори. Може би ако искаше да го поздрави, трябваше да отиде до него и да му каже нещо от сорта на 'Радвам се, че все пак дойде.' Но не. Госпожицата реши да му се хвърли на врата, забравяйки за всичко и всички. Забравяйки за приятелката си, за това, че бяха скарани и не биваше да показва нищо друго, освен това. И тя го знаеше прекрасно това. Повтаряше си го, когато украсяваше апартамента. Повтаряше го, когато се обличаше и се надяваше да дойде, защото въпреки всичко, въпреки това, че бяха бивши, въпреки че се бяха сдърпали по телефона за едната глупост,тя наистина го ценеше, дори само като приятел. Но колкото и да си го беше набивала в съзнанието, явно не бе помогнало. Колкото и да си го беше набивала в съзнанието, явно сама не бе послушала себе си и вътрешния си глас. Принципно Челси перфектно знаеше, че няма нщо лошо в това да прегърнеш някой близък приятел. Но това, което беше направила, едва ли бе от най-разумните и обмислени решения, които бе взимала от доста отдавна. Челси трябваше да се съобрази с толкова много неща, като се започне от мястото, където се намираха, за да се стигне до прекалено сложния характер на Пърси. И ето, сега малко по малко щеше да започне да си пати за всичко това, което не бе обмислила.
Както винаги самовлюбен, господин Прайд не пропусна да отбележи със самодоволна усмивка колко много и' бил липсвал, а госпожицата просто се усмихна леко загадъчно и вдигна леко рамене. Истината беше, че наистина Пърси и' бе липсвал и се чувстваше виновно и гузно за това, че не си говореха много в момента. Отношенията им бяха прекалено сложни и без да наместват и сравняват миналото с настоящето, затова Челси трябваше да си държи езика зад зъбите и да не позволява да се случи точно това, което се бе случило. Но както и да е, станалото - станало и тя нямаше как да го промени. Просто трябваше да измисли подходящо измъкване. И много бързо успя.
- Не си ми липсвал. Просто съм щастлива.
Може би бе малко груба, но след като го познаваше толкова време, добре бе научила, че да се съгласява за нещо, което още повече може да погали егото му, никак не е добра идея. Особено ако са скарани. Затова на лицето на блондинката се появи някаква странна на вид усмивка. Доволна, мистериозна, щастлива, леко объркана. Самата Челси не знаеше как точно се чувства в момента, за да може да определи каква точно можеше да бъде усмивката и'. Но едва ли беше нужно. Все пак, кой се интересуваше каква е усмивката на Челси Паркс? Нали беше красива и показваше, че е щастлива!? Друго не се искаше. Всяко объркване оставеше перфектно прикрито зад усмивката. Какво можеше да направи една усмивка!
Но миличката! Не знаеше какво я чака след много малко. Ако си мислеше, че сега е объркана, то тогава каква ли щеше да бъде...
Забляла се в някаква неопределена посока за сравнително кратко време, мислейки дали онзи ромбоиден часовник не стои малко накриво, Челс изобщо не отразяваше нищо от случващото се около нея. Даже имаше вероятност да не чуе думите на Пърси, но по някаква странна случайност те се набиха в съзнанието и' и блондинката можеше да ги чуе доста ясно. Разтърси леко глава, за да се отърси от всички останали мисли, а думите на бившия и' отново огласиха ума и'. Той питаше дали щеше да го запознае с приятелката му. Господи! Елинор! Госпожица Паркс за малко не подскочи цялата. Прекалено разсеяна тази вечер, покрай появята на Пърси и изкривения часовник, блондинката сякаш тотално забрави за Ел - нещо, което я накара да се почувства отвратително гадно. За щастие, това -забравяне- беше за съвсем кратки няколко секунди, така че Паркс бързо можеше да замаскира възмущението от собственото си поведение с една усмивка.
Да, защо да не ги запознае?!, мислеше си тя, когато в съзнанието и' изплуваха последните думи на господина. Те се познаваха. Момент. Момент. Откъде можеха те двамата да се познават?! Ел беше пристигнала преди няколко дни, седмица да кажем. Но едва ли Пърси се бе излъгал, красивите момичета определено оставяха отпечатък в съзнанието му, а и проследявайки изражението на приятелката си ясно си личеше, че и тя го е виждала преди.
Е, в това няма нищо лошо, помисли си Челс, като на лицето и' се изписа искрена усмивка и гърдите и' се повдигната от поетото количество кислород. Обърна се към Ел и я хвана леко за ръката, за да бъдат по-близо един до друг. Може би отстрани това изглеждаше смешно и нелепо, но нямаше нищо смешно в това, което наистина се случваше.
- Е, щом вече сте се виждали - поде блондинката с по-висок глас, защото някой се бе сетил да увеличи звука на музиката, а щеше да е добре, ако и двамата можеха да чуят имената си, нали? Иигнорирайки натрапчивата нотка на изненада в гласа си, проследи с погледа си този на Пърси, а след това за миг се почуди кое име да каже първо. Това винаги бе най-трудната част в едно запознанство.
- Пърси, това е Елинор, най-добрата ми приятелка, която наскоро се премести тук и всъщност, партито е за нея и сестра и'.
Надяваше се обяснението да беше що-годе прилично, защото не можеше да се сети за нещо друго в този момент. Мислите и' малко се бяха объркали от прекаленото притеснение за партито и не можеше да мисли с целия си капацитет от думи и граматика в този момент, а наистина, заради Ел, трябваше да измисли добро нейно представяне. Разбира се, щеше да стане хиляди пъти по-добре, ако самата тя се бе представила, но колкото и да мразеше ролята на посредник за каквото и да е било, Пърсивъл я бе помолил да ги запознае, значи Челси щеше да ги запознае. Ето, по-голямата част беше приключена. Сега трябваше да се обърне към приятелката си и да и' обясни с няколко думи кой беше мъжа срещу нея, а може би трябваше да обясни и неочакваната прегръдка. Все пак Ел бе приятелка и на Сам и моментът щеше да стане доста неловък. А може би вече бе започнал да става такъв.
- Ел, това е Пърси - изрече бързо тя с усмивка и в следващия момент тази нейна усмивка просто замръзна, а момичето започна да ръкомаха прекалено много и едва ли не да почне да кърши пръсти. Защото, как по дяволите се предполагаше, че трябва да и' каже, че това е бившия и'? Защото знаеше каква щеше да бъде вероятната реакция на приятелката и' за това, че се бе държала по такъв тийнейджърски начин. Може би Пърси бе прав, може би понякога наистина се държеше като дете. Но това всъщност в момента нямаше никакво значение.
- Пърси... бившият ми приятел.

i put my trust in you

Нали се сещате за всички онези моменти, в които първото впечатление заблуждава? Нали знаете как всичко, което сте мислили за скучно и еднообразно, в един момент може да се превърне в нещо интересно, забавно и поне не-отегчаващо? Нали ви се е случвало да се изненадате и да промени мнението си, точно когато сте си мислели да си тръгнете и да се насладите на приятната тишина от това да бъдеш сам?
Да? Тогава вероятно знаете какви смесени чувства изпита Дилън Хоуп в момента, в който госпожицата се представи и секунди по-късно го увери, че няма за какво да се притеснява. Ариа. Ариа. Това име се наби в съзнанието на момчето и в продължение на около половин минута онова тихо и скрито, вътрешно гласче го повтаряше неспирно като някаква латерна. Никак не беше полезно това нещо, все пак трябваше да чуе ясно думите и', трябваше да вникне в смисъла им и да отговори след няколко секунди. А това негово гласче го разсейваше постоянно. Това негово гласче повтаряше постоянно името и' и го караше да се усмихне за нещо, което и на самия него му бе просто непонятно. Не знаеше защо се усмихва от само себе си, на нещо, което определено не бе нито смешно, нито поне малко забавно, за да може човек да намери оправдание за усмивката си. Дилън не можеше да намери такова оправдание, Дилън дори не знаеше защо се усмихва. И опитваше да спре и да свали тази един вид доволна усмивка от лицето си, но просто не можеше, каквото и да правеше, сякаш тази усмивка идваше отвътре и нямаше никакъв шанс да бъде скрита. Може би Ариа бе виновна за това, а може би просто днес му беше приятно да се усмихва. Но все пак, колкото и да не искаше да си признае и да повярва, госпожицата с красивата усмивка по-скоро бе причината за това негово... да го наречем странно състояние.
Да. Брюнетката наистина по някакъв начин го накара да се почувства по-добре. Може би беше от това, че бе намерил човек, с когото да разговаря, а може би и от това, че и този въпросен човек също като него не познаваше никого, и също като него не знаеше защо е дошла. Не бе единствен и това наистина го успокояваше. Не бе аутсайдер и това беше наистина добра информация. Може би наистина бе повече срамежлив от останалите, може би наистина бе повече притеснителен от останалите, но поне в този момент водеше някакъв разговор и момичето все още не бе решило, че е прекалено скучна и безинтересна компания. А господин Хоуп бе решил поне този път да даде всичко от себе си, за да не отегчи госпожицата и да се забавлява поне тази вечер. Защото трябваше да стане поне тази вечер! Защото поне тази вечер трябваше да си прекара хубаво! Крайно време вече беше, за да си намери приятели, повече от едно момиче, което изумително прилича на Авалон. И Дилън бе решил, поне така изглеждаше засега, че това момиче щеше да бъде Ариа. Може би нямаше нищо специално в нея, може би всичко бе просто илюзия, но тази илюзия - красива илюзия, една може би незначителна подробност, но за Дилън беше важна - бе единственото живо същество, което му обърна внимание, което не го заряза, за да си намери по-хубава компания. Може би затова бе Ариа, може би затова се опитваше да се държи номално. А може би защото, макар и кратка, компанията на това момиче някак си му харесваше.
- Това може би трябва да ме радва, не знам. - объркано отговори той и вдигна за момент рамене, като плаха усмивка се настани на лицето му. Не знаеше дали с това някак може да обиди Ариа, затова не гледаше да се радва толкова много. Да, виждаше, че се смее, но това нищо не значеше, нямаше и какво да значи.
- Ти... от града ли си?
Попита леко свенливо и уплашено той, сякаш се страхуваше по някакъв друг начин да не направи лошо впечатление. Защото как можеше да знае дали е оттук, или не, макар че фактът, че не познава никого, говореше по-красноречиво от каквото и да е било. Но все пак и Дилън от три години беше тук, но не познаваше никого. Беше длъжен да попита.

stop and stare

-Здрасти, Челси!
Ариа бързо се запъти към момичето и я прегърна.Беше решила най-накрая да ѝ каже цялата истина, да ѝ каже абсолютно всичко.Бе планирала това.Знаеше какво точно щеше да се случи.Знаеше какво точно щеше да каже.Така че в мистерия бе останало само едно-единствено нещо - а именно реакцията на сестра ѝ.Така де...полусестра.Ариа знаеше почти всичко за това момиче.И наистина бе започнала да я чувства много близка, точно като сестра.Всъщност, те бяха нееещо като приятелки.Или поне така си мислеше Ариа.Та когато онова момиче, с което сте много близки, ти сервира, че сте полусестри, в началото сигурно ще полудееш.Не, не можеше да се каже точно полудяване.Имаше огромна разлика между полудяването и шокирането.Но и двата случая понякога стоиш като пън, зяпаш в една точка и не знаеш нито какво да направиш, нито какво да кажеш.Общо взето не си много добре с мозъка.
Но не...в тази ситуация никой няма да полудее!
След кракът разговор, който Ариа и Челси проведоха, госпожица Съмърс си пое дълбоко въздух.Сега беше моментът.Сега или никога.Не можеше да го отлага повече.Защото я убиваше.Бавно и мъчително.Така че ако Ариа искаше да живее, трябваше да каже на Челси всичко.
-Знам, че сме сестри, Ариа.Просто се успокой.
Тогава образът на Челси се размаза и се изниза високо в облаците, а Ариа остана на едно място, втренчена в празното пространство пред себе си.Земята бавно започна да се пропуква, а Ариа потъна надолу, сякаш падаше векове наред.И продължаваше.И продължаваше....

БУМ!
Ариа тръсна глава.За кратките две минути, през които и двамата бяха запазили мълчание, Ариа бе развила въображението си толкова добре, толкова умело, сякаш може да стане някой писател на ужаси или на някоя от онези драматични книги, в които се разказва за тежката съдба на някое момиче, което е прекалено изплашено от целия свят, който я заобикаля и ѝ предоставя все повече и повече трудности.Това наистина не бе първият път, в който Ариа изпадаше в такива ситуации.Всъщност, доста често ставаше така, но просто тогава беше сама.Но тогава беше още по-гадно, защото нямаше кой да я върне в реалността.
Но ето че съдбата бе решила да зарадва Ариа и я събра на едно място с момчето, което успя с едно изречение да я върне на земята.Нещо в това момче караше момичето да спре да мисли за най-лошото.Даже се опита да спре да мисли за каквото и да е.Опита се да се фокусира върху случващото се в момента, а не върху случващото се в главата ѝ, която между другото беше толкова объркана...
- Ти... от града ли си?
-Нещо такова, наскоро се преместих.
Успя да не се засмее на собствените си думи, които звучаха наистина объркани и доста смешни.Но...някак си тя успя да запази спокойствие, повтаряйки си "без смях!".
Госпожица Съмърс наистина се нуждаеше от нещо, което да я разсее.А и нещо я караше да си мисли, че Дилън е от онези момчета, които ако ги изоставиш, след това никога няма да си го простиш.Тя бързо отпи няколко глътки от бирата и остави чашата на масата до нея.След това се втренчи в очите на Дилън, сякаш никога не бе гледала други очи.
-Ще се съгласиш ли да ти правя компания, ако все още не съм станала досадна и скучна?
От устните ѝ отново се изплъзна тих смях, който замаза цялата ситуация.Но това бяха думите, които тя наистина искаше да каже..и ето резултатът.