***

Мразеше да сънува. А още повече мразеше да бъде на място, което не познава. Това го дразнеше. Неизвестността, невежеството, несигурността. Прекараните в затвора години го бяха променили неимоверно много. Не изпитваше страх почти от нищо, което можеше да надвие. Не беше параноичен. Не беше от хората, които мразеха самотата и се страхуваха от тъмното; че някой може да го наръга, ограби или нещо от този сорт. Алекзадър нямаше какво да губи от живота. И да го ранеше някого, и да издъхнеше в нечии ръце, какво от това? Нямаше да липсва на никого, по просттата причина, че си нямаше никого. Брадли беше съвсем сам, нямаше семейство, почти нямаше приятели. На кого щеше да липсва? На Челси Паркс? Тя имаше всичко, което можеше да поиска от живота, дори и смъртта му да я трогнеше и разстроеше по някакъв начин, тя имаше приятели и човек, когото обича и които щяха да я подкрепят, щеше да се съвземе на втория ден. Или на Джон Паркър? Маниакалният убиец, когото не се страхува от нищо. Не! За тях Алекзандър бе просто някакъв посредствен човек, който ще дойде и ще си отиде от животите им, без да остави каквато и да е било следа. А и едва ли човек можеше да бъде убит в съня си. Но какво ли не можеше да се очаква от градче като това, Алекзадър вече беше свикнал със странностите.
И една от тези странности, които се появяваха доста често в градчето, бяха необичайните сънища, които бяха така реални и така истински, че събуждайки се от неедно силни чувства, си мислиш, че допреди две секунди си говорил с човек, важен за теб. Не знаем със сигурност дали Алек щеше да се събуди толкова развълнуван и дали въпросната уплашена госпожица беше тлкова важна за него, но едно бе повече от сигурно. Нещо важно, значимо щеше да се случи тази нощ. Този сън вещаеше нещо опасно, нещо, никак нелицеприятно. Брадли не бе сигурен на сто процента в това, но нещо му подсказваше подобно нещо, че нещо лошо щеше да се случи. Алек не разбираше това свое предчувствие. Какво лошо можеше да се случи!? Та това бе сън, а пред него стоеше едно съвсем безобидно момиче. Блондинка! Забравяше много себеугодно тази подробност. Да, въпросната бе с руси коси. А мъжът изобщо не обичаше руси коси, спохождаха го само нещастие от тези руси коси. Не искаше да си спомня за руси коси, толкова прави, толкова светли. Напомняха му за миналото, а той не обичаше да мисли за него. Правеше го доста често, но не обичаше нещо друго, нещо външно да му напомня за него. Той не обичаше миналото си, а специално жените с руси коси... ако сте запознати с некратката му историята, знаете за какво говоря. Може би затова бе това лошо предчувствие.
Предчувствие, което между впрочем се потвърди, когато въпросната млада дама се разкрещя на Алекзандър. Той сбърчи вежди и я погледна изкосо, почти готов да се засмее със своя студен, безрадостен смях. Тя наистина ли го познаваше? Наистина ли го питаше какво прави тук? Та той бе в собствения си сън, първото което е. А второто... как можеше тя да знае кой е той, а самият Алекзандър Брадли да не познава това момиче, русо момиче. Наистина бе странно, като се има предвид, че паметта на господина не му изневеряваше, а и така поглеждайки я на фона на мъждивата светлинка от уличната лампа, блондинката не надхвърляше двадесет и малко. Беше прекалено малка, за да го познава, за да го помни от миналото си. А не се бяха виждали наскоро, Алек щеше да я запомни. Така че не я разбираше, изобщо. Сигурно се бе объркала, прошепна едно гласче в съзнанието на мъжа, което го поуспокое за секунда-две. Но това все пак бе неговия сън, русото момиче нямаше как да се е припознало. Защото всичко това се случваше в главата на Алекзандър, бе сигурен в това.
- Боя се, че ме бъркаш с някого, малката. Не се познаваме.
Спокойно издекламира Алекзандър с тих, равен и съвсем нормален за него глас. Опита се да скрие леката изненада от реакцията на госпожицата допреди малко и както винаги в скриването на емоциите си, успя. Опита се да не бъде много груб и това бе един от малкото моменти, в които го постигна. Просто се държа и говори по начин, непоказващ каквато и да е било емоция, която да бушува в тялото на господица, съвсем безразличен. Нямаше да знае кой точно стои пред него, нямаше как да знае, че това момиче някой ден щеше да промени живота му - може би когато наистина се срещнеха. Защо трябваше да се интересува за човек, когото не познава? За глезеното момиченце на татко, което се е изгубило някъде из тъмните улици и трепери от страх?! Аргхт, Алекзандър мразеше подобни неща, подобни лиготии.
- Няма да те ограбя, нито убия, нито докосна с пръст, ако се притесняваш за подобно нещо.
Още по-безлично и безрадостно промълви мъжът и вдигна рамена, готов да подмине госпожицата и след няколко секунди свободно да крачи напред, замислен в неизвестното, докато не се събуди. Започна да се приближава към нея, но с цел просто да премине покрай нея. Но забеляза нещо в очите и', нещо в тези живи очи, което го накара да настръхне, а сърцето му да ускори ритъма си за кратко. Виждаше нещо болезнено познато в този поглед, който в момента го наблюдаваше едва ли не ядосано. Беше виждал и преди тези очи, това време бе отдавна отминало, но нямаше как да забрави този изпитателен поглед. Дали наистина двамата не се познаваха? Но как можеше, това момиче трябва да е било пеленаче, когато Алек е влязъл зад решетките. Не, беше невъзможно! Но все пак Брадли остана загледан в тези зеленикави очи за няколко секунди. Уж просто да се увери, че просто прекалено много си въобразява, че това не можеше да бъдат същите онези, познати и обичани от него очи, че просто бърка.