вечерта на партито;; клоуи и елиът

Ежедневието на Елиът беше изключително скучно тези дни. Колкото и да се оглеждаше из града, колкото и да се запознаваше с жителите на това градче, не можеше да намери - не, поправка - не можеше да докаже, че това градче е пълно със сенки. Имаше съмнения за такива, и то много. Имаше съмнения за силиуми, прекалено много хора защитаваха или поне избягваха темата "сенки", когато господинът споменеше нещо за тях. Издаваха се, Елиът го знаеше. Но все още не бе успял да види татуировките на ръцете им - бяха прекалено предпазливи - а щом нямаше татуировка, не можеше да убие никого. Все пак той бе ловец, а не убиец. Защитаваше хората, не ги погубваше. И всичко това го изнервяше. Изнервяше го факта, че тъпче на едно място без никакви реални действия. Не беше свикнал по този начин, но явно трябваше да свикне. Трябваше да бъде внимателен и търпелив, а тези две качества изобщо не му се отдаваха за изпълнение. Елиът бе човек на действието, той правеше това, което искаше да направи, казваше това, което искаше да каже. Държеше се с хората така, както му дойдеше на ум. Не бе свикнал да бъде тих и потаен, предпазлив и изчакващ. Не бе свикнал да бъде мил с хората, а сега не че му се налагаше, но и не можеше да бъде грубиян с всеки, ако беше решил да разбере и открие сенките в това градче.
Пълна промяна на характера.
Това никак не се нравеше на господин Нортмън. Съвсем безопасно можеше да каже, че е разочарован от този град. Очакваше да бъде различно, очакваше да бъде много по-различно, но всичко се провали. Затова не биваше да очаква каквото и да е било, нямаше да се разочарова по този начин. Ето, не бе очаквал да срещне точно в това градче момичето, с което се бе срещнал преди две години. Не се беше запознал, защото бе разбрал тогава само името и', но и това му стигаше тогава. Не бе очаквал да я види изобщо и ето, че в най-неочаквания момент това красиво момиче се изпречи пред очите му, още по-красиво от предния път. И то съвсем очаквано. Бяха минали две години, човек се променяше и израстваше, а имайки предвид, че госпожица Талия не бе много голяма, когато се бяха срещнали, бе напълно очаквано да е станала много по-хубава. Но Елиът не бе очаквал да я види сега, не бе очаквал да бъде толкова красива. За един момент той наистина се заслепи и спомняше си той, имаше моменти от разговора им, в които се беше държал като идиот. Вероятно тогава не е мислел за това идиотско държание, не е мислел, че изобщо то съществува, но всеки знаеше, че когато бе около красиви жени, Елиът променяше съвсем малко същността си, незнайно защо. И това едва ли някога щеше да се промени.
Дори и тази вечер. Дори и насочвайки се бавно към мястото, където щеше да се състои някакво парти, организирано от… не, Елиът не познаваше момичето, което организираше това парти, не познаваше хората, които щяха да отидат на това парти. Господин Нортмън се насочваше към това парти единствено и само с надеждата да открие някоя сянка, някаква татуировка, нещо, защото иначе имаше огромна вероятност да загуби мъничко ума си. Затова вървейки към това парти, мъчейки се да намери адреса, Елиът никак не очакваше каквото и да е било. Явно затова се натъкна на госпожица Талия и за много мъничко не я блъсна. Ах, тази Талия! Винаги се появяваше в най-неочаквания за това момент. Не че това не се харесваше на Елиът, даже напротив. Не знаеше защо, но му харесваше да вижда това момиче. Макар че го виждаше за втори път през последните няколко години.
- Внимавай къде стъпваш, красавице.
Прошепна тихо господин Нортмън, все още вперил поглед в лицето на момичето, което се намираше доста близо до него. Все още не бе направил нищо, не се бе мръднал на никъде, след като за малко не се блъснаха. Може би го правеше нарочно, а може би все още не се беше усетил за това. Във всеки случай, харесваше му да изучава задълбочено лицето и‘, изчаквайки нейния отговор. Боже, имаше красиви очи.

Партита като това, което организираше Челси паркс, внасяха малко разнообразие в и без това прекалено обикновените дни на жителите на Харбър Хилс.Е, зависи колко обикновени можеха да са дните ,когато съседите ти бяха сенки ,а ти самата си дъщеря на такава.Това беше сравнително скучен живот, но я имаше онази тръпка, която правеше нещата малко по-интересни.Във всичко това имаше нещо хубаво и наистина благородно, защото да спасяваш невинни от убийци понякога караше Талия да се чувствам като герой.Не,че правеше кой знае какво,но приютяването и укриването на сенки не беше работа за всеки.А кой дори би предположил,че този град бе пълен със сенки.Сякаш имаше нещо,което ги привличаше там и ги събираше.Не беше особено добра идея всички да се съберат на едно място.Талия имаше чувство,че това може би щеше да доведе до масово убийство и нямаше да свърши добре за никой жител на града, но трябваше да си върши работата.Това,което правеха Грейсън бе да помагат и момичето смяташе да го прави докрай.За нея това бе причина да съществува.Мисия, която макар и безнадеждна беше нужна.На света бяха останали прекалено малко сенки и това се очертаваше като известен проблем.Някак трябваше да надвият ловците,трябваше да ги спасят.
„Спаси ги!Спаси ги?Трябва да им помогнеш, Талия, трябва!Не разбираш ли,че вината е твоя?Те са мъртви заради теб!Ти ги обрече на смърт, ти ги уби!Ти си виновна!Виновна си!Виновна!“
Талия Грейсън внезапно се надигна.Думите, които чуваше в съня си, още отекваха в главата й.Тя дишаше тежко и се огледа.Беше просто сън.Просто глупав кошмар,който я преследваше от години.Плод на въображението й.
-Добре, спокойно,спокойно.-Каза тя сама на себе си,като не обърна внимание на това,че си говореше сама.Понякога тя бе единственият човек ,който можеше да я окуражи.Брат й не се броеше,защото той беше нейно копие, но от другия пол.
Тя погледна часовника и осъзна,че трябва да се оправи, за да отиде на партито.Тя стана от дивана и се запъти към стаята си.Мисълта за кошмара,който бе сънувала, не я напускаше.Момичето се качи по стълбите и влезе в стаята си,където на леглото я очакваше красива къса черна рокля,която тя побърза да облече.Роклята й седеше идеално,подчертаваше извивките й.Беше без презрамки и имаше дантела.Талия нагласи роклята,седейки пред огледалото.Косата й беше леко разрошена и тя побърза да се погрижи и за нея, като я приведе в по-нормален вид,но я остави пусната.Тя се качи на високи токчета и вече беше готова.Огледа се в огледалото за последно и се запъти към входната врата.
-Дейвид, аз тръгвам по-рано.Трябва да се поразходя-Талия се извика, като се надяваше той да я е чул.бе да дочака отговор тя отвори вратата и излезе.
Не беше взела със себе си телефон и ключове от вкъщи.Разчиташе на това,че Дейвид щеше да се погрижи за това.А телефонът само щеше да й пречи,ненужен багаж, когато човек смята да се забавлява.
Дали наистина искаше да отиде там?Тя самата не беше сигурна,че е в настроение за това.Но трябваше да отиде, беше го решила и смяташе да го направи.Напоследък тя бе доста объркана, не знаеше какво иска, нито какво прави.Тези кошмари,които непрестанно я тормозеха, й влияеха все по-зле и по-зле.Нещата, които й бе наговорил брат й за Елиът, я объркваха.Как ли щеше да реагира брат й , ако знаеше какво направи тя преди две години?Беше я страх от това и нямаше намерение да му казва.Казваше,че всичко е под контрол,но не беше.Елиът я привличаше независимо дали бе ловец или не.Тя не знаеше какво да прави, не можеше и да мисли за това.Всеки път стигаше до задънена улица и вече се беше изгубила.Но незнайно защо прекратяване на отношенията й с него не й се струваше като истински вариант.
Нали знаете,че казват, че добрите хора се появяват,когато ги споменат.Елиът Нортмън за малко да събори Талия ,но той май не се вписваше в определението за „добър човек“.Талия се обърна към него, за миг видя ловецът, но в следващият миг той си беше Елиът, онзи невероятно секси мъж, с който се бе запознала преди две години.
-Казах ти,че ще се срещнем отново.-Отвърна му тя, без да обръща особено внимание на думите му.

Едва ли тази вечер щеше да бъде скучна и обикновена. Поне Елиът не смяташе, че ще бъде. Мислеше, че ще бъде интересна и запомняща се. И макар че самият той все още не знаеше поради каква точно причина, тази вечер щеше да я запомни. Може би Талия играеше ключова роля в това. Може би госпожицата беше отговорът на въпросите му. Може би тя щеше поне тази вечер да го измъкне от това скучно градче, което вече почваше да му писва. Може би с нея партито щеше да бъде по-забавно. Ако разбира се, тя се бе насочила към същото това въпросно парти. Но всеки познаваше Елиът Нортмън, нали? Дори госпожицата да не възнамеряваше да отиде, Елиът щеше да я накара, по груб или нежен начин зависеше от нея. Всъщност едва ли той бе способен да е отнесе грубо с нея, да я нарани по някакъв начин. Да, той бе обучен да наранява хората и да не проявява никаква милост, но все пак не бе убиец. Не и за Талия, защото за нея бе напълно сигурен, че не е Сянка, че няма опасност за живота и'. Беше предпазлив и подозрителен по всяко време, но по нейните ръце нямаше никакви татуировки, все още помнеше това много добре. Разбира се, не можеше да бъде сигурен, че не е замесена по някакъв начин със Сенките.Може би имаше подобни приятели. Твърде жалко за нея, но едно е да имаш подобни приятели, едно е самият ти да си такова създание. Елиът се радваше, че не бе открил онази нощ никакви белези по нея. Радваше се, че Талия е на пръв поглед обикновено младо момиче, красиво момиче. И същото това момиче, в този момент, за няколко секунди, го доведе в положение, че да не може да каже и две просто думи, като например да се съгласи с нея. Сякаш за тези няколко секунди целия му набор от думи бе изчезнал, а мислите му толкова много се бяха объркали, че трябваше малко време, за да ги подреди отново. А повярвайте, покрай това момиче, никак не беше лесно. Елиът обаче беше борбен човек, силен човек. Силен психически, силен физически, силен духовено. Не се отказваше, не се предаваше. Затова дори сега успя да си поеме дълбоко въздух, да сложи на лицето си една от онези негови самодоволно-очарователни усмивки и да погледне брюнетката право в очите. Бе се изправял пред какво ли не, едно момиче ли щеше да го срине?! Не. В никакъв случай.
- При това много скоро, не си съгласна?
Продължаваше да говори с тих, шептящ глас, сякаш не искаше да бъде чут от никого другиго. Лицето му продължаваше да бъде толкова близо до нейното, сякаш не съществуваше никое друго същество наоколо. Всъщност, то бе така. В тази пуста уличка те бяха съвсем сами и беше толкова тихо. Една плашеща обстановка, ако не познаваш човека срещу себе си и не можеш да му имаш доверие. Защото макар и скучни, градчета като Харбър Хилс си оставаха доста опасни. Елиът не се притеняваше изобщо, даже напротив. Обичаше опасността, тя го вълнуваше. А и сега, когато в тази пуста уличка бе заедно с Талия, не, изобщо не искаше да има някого другиго тук.
- Е, красавице, накъде си се забързала толкова много? Да не би да закъсняваш за някъде?
С един на пръв поглед съвсем нормален въпрос Елиът искаше да разбере нещо, което го вълнуваше малко повече отколкото това, къде отива Талия Грейсън. Е, това, че ако отиваше там, на където и господин Нортмън се бе запътил, този и' отговор щеше да го развълнува и впечатли точно толкова, колкото и отговора, който той търсеше чрез тези два съвсем обикновени въпроса. Всъщност, Елиът можеше направо да я попита, но така се губеше цялото интересно нещо в задаването на въпроси. А той много обичаше да разпитва хората, за каквото и да е било.
Появи се вятър, който макар в началото да беше лек, се усили за секунди. Този сравнително силен вятър развя шоколадово-кафевите коси на Талия и леко ги разроши. Проследявайки с поглед няколко малки кичурчета коса, Елиът се засмя и посегна да ги прибере към лицето и'. Естествено, така успя да докосне пръстите си за момент до лицето и' без да има някаква конкретна причина, без да бъде разпитван и много възможно, укоряван след това. Защото Талия не можеше да го вини и да му се кара, че се е опитал да бъде мил, нали? Качество, което рядко показваше.
- Косата ти е много непокорна. - засмя се той, слагайки въпросния кичур зад ухото и'. По лицето му се изписа някаква странна на вид усмивка, изразяваща точните чувства на ловеца. Нортмън беше едновременно доволен и развеселен, приятно изненадан и объркан в същото време. И колкото и странно да беше, тази негова загадъчна усмивка показваше точно това, умело прикривайки радостта от това, кой точно стоеше пред него.

Имаше нещо в Елиът, което оказваше силно влияние върху Талия.Той имаше страхотно тяло, обаятелни сини очи, беше просто очарователен, но…Винаги имаше „но“ и целият чар и сексапил не можеха да бъдат равни на това „но“.Защото той беше ловец.Той убиваше тези, които силиумът се опитваше да закриля.Убиец на невинни.
„ Той ги убива без да му мигне окото – припомни си Талия, когато той докосна лицето й“
Този въпрос не можеше да бъде решен.Тя не можеше да се бори срещу възгледите му спрямо сенките.Нямаше какво да стори, за да промени същността му.Елиът беше един от хората, които момичето мразеше.И тя самата не знаеше какво прави с него.Действията му и самото му присъствие напълно я объркваха.Тя си повтаряше, че ще се справи с него.Това,което прави е за добро и го разсейва.Опитваше се да се убеди,че така спасява животи, но тя само се залъгваше.Не знаеше дори какво прави с него, нито какво се опитваше да направи.Беше прекалено объркана, защото имаше прекалено много неща за изясняване.
Във всеки случай брат й беше прав за Елиът.Просто Талия не искаше да го приеме.Колкото и да се опитваше да не мисли за това, колкото и усилия да полагаше…не ставаше.Водеше битка, която вече беше загубена и то я водеше със себе си.
Но може би тя го правеше за добро.Не жадуваше за ласките му, а просто спасяваше своите хора.Може би не се залъгваше, а просто го използваше.Използваше ловец и го отдалечаваше от сенките, за да може те да са добре. А в този град имаше много сенки, които биха могли да пострадат.Но тя нямаше да позволи да им се случи нищо.Това правеше тя или поне силно й се искаше.Чувството,че разочарова всичките си близки и приятели не я напускаше.Вече беше разочаровала брат й, майка й сигурно виждаше какво прави и също беше разочарована.Въпросът бе защо този ловец й действаше така?Защо самият факт,че е ловец не я спираше?
Талия направи опит да изгони всичките тези мисли от главата си,но не успя да разгони всички.Остана й спомен от онази вечер преди две години, която не значеше нищо.Не биваше и да значи.
-Отивах на парти, от което се надявах да ме измъкнеш.-Каза тя игриво, като се опита да скрие всичко ,което таеше в себе си , с усмивка.-Нещо ми подсказва,че ако сме само двамата ще ние много по-приятно.
Дали беше добра идея?Може би да, а може би не.Талия знаеше единствено,че щяха да си прекарат добре.даже вече знаеше къде да го отведе.Нощта беше красива.Но целият й потенциал се забелязваше по-добре на едно специално място.

Елиът не бе от онези нормални хора, които щом видят красива, млада жена и веднага са склонни към влюбване. Елиът не бе от онези нормални хора, които обичаха останалите и се грижеха за тях така, както се грижат и за самите себе си. Елиът бе от онези мъже, които чяха изпитали по какъв ли начин физическата любов, но никога през живота си не бе почувствал любовта. Все пак едва ли неколко-седмичните му връзки можеха да се считат за каквото и да е било обвързване, та какво остава да говорим и за чувства. Елиът определено беше различен човешки индивид и много малко хора можеха да се похвалят, че го познават и разбират. Като се има предвид, че понякога самият той не успяваше да го направи. А да не забравяме и факта, че понякога имаше способността, но не и желанието да разбере какво се случва с него в даден момент, с чувствата и съзнанието си, сякаш сам отказваше всичко странно, което му се случваше.
Като например госпожица Грейсън.
Елиът не бе наясно какво предизвикваше тя у него. Не можеше да разбере странното си държане, когато бе покрай нея. Не можеше да проумее защо не можеше да спре да мисли за онази нощ всеки път, когатто видеше брюнетката пред себе си, всеки път, когато си наложеше да изхвърли и забрави тази проклета нощ. Нощ, която правеше Елиът слаб, а той не обичаше да бъде слаб. Но сякаш, не беше само нощта, която бе виновница за всичко това. Клоуи също имаше голяма роля в тази част от историята на Нортмън, в която се казва колко обуркано същество бе той. Клоуи определено му влияеше по начин, който бе непонятен за него. Държанието и' го объркваше и с всяка изминала нейна дума, колкото повече се взираше в лицето и', толкова по-предизвикателни и закачливи черти откриваше по него. Колкото повече се замисляше, толкова повече осъзнаваше, че Лора можеше и да се окаже права, до известна степен. Може би Клоуи наистина бе започнала да му завъртява главата и това усещане никак не му се харесваше. Но нямаше избор точно в този момент, а дори и да имаше друг изход, пак щеше да свърне натам, накъдето е госпожица Грейсън. Защото нещо в нея я привличаше. Дали беше това, което се случи между тях? Дали беше фактът, че Клоуи се държеше по такъв начин с него? Дали причината беше нейната огромна красота, женственост и чар, особено в тази рокля? Не знаеше. Елиът не знаеше. Но в никакъв случай не би се отказал от тази перфектна възможност, която му се предлагаше. Разумът му казваше, че ще направи грешка, следвайки Клоуи. На него обаче не му пукаше, каквото е трябвало да се случи, ще се включи все някога. И ако е писано, че Елиът и Клоуи трябва да прекарат още една вечер заедно, може би един до друг, като познати, значи всичко това трябва да се случи.
- Внимавай, малката. Човек може да си помисли разни лоши и неприлични неща.
Елиът отново докосна с показалец лицето и', но този път нямаше никакво извинение да го прави. Още по-добре. Клоуи щеше да знае, че е лично негово желание, а и така може би щеше да бъде малко по-дългове време по-близо до нея, отколкото бе очаквал.
- А какво ще стане, ако не искам да дойда с теб, Клоуи? Ако искам да отида на това парти? - реши да я подразни той, като придаде на лицето си едно наистина сериозно иазражение, въпреки че вътрешно му беше повече от смешно. Започна да обикаля в кръг около брюнетката, като не пропусна да я огледа подробно, за да се увери, че все още е толкова прекрасна.
-А ако не мисля, че ще си прекараме толкова добре?
Идеално знаеше, че това, което говори е пълна безсмислица, но поне засега му беше забавно. Особено частта, в която пръстите му съвсем леко се разходите по гърба и', а след това и до едва ли не безценната и' коса. Но така, близо до Клоуи, наистина му беше повече от добре.

Докосване след докосване.Всеки физически контакт с Елиът я разтърсваше отвътре.Караше Клоуи да забрави мислите си и да настръхне.Действията му я накараха да не обърне внимание на обръщението“малката“, което получи от негова страна.Как го правеше?Как някой притежаваше подобна сила над нея?Той едва ли не я контролираше и тя сама си бе виновна.Тя бе виновна,че реагираше така на всяко негово докосване.Тя беше виновна,че в моментът,в който прътите преминаха по гърба и се прииска той да докосва голата й плът.Тя беше виновна,че за миг забрави,че той беше ловец.Вината беше нейна.
Но вместо да се спре и да се опомни Клоуи направи нещо съвсем различно.Явно прекалено много й харесваше времето с него,за да се откаже точно в този момент.Тя си каза,че като заведе Елиът някъде другаде ще направи добро за сенките присъстващи на партито.Дори и тя не вярваше,че това беше причината да го стори, но го направи.Това беше просто оправдание,което й даваше зелена светлина.Но дали тази светлина можеше някога наистина да бъде зелена, като се имаше предвид каква беше истинската същност на мъжа,който обикаляше около нея.Клоуи просто искаше да забрави това.Не искаше да засрамва името Грейсън.Не искаше да изпитва никаква вина.Просто исакше да прекара остатъка от вечерта с него.Нищо повече.Нищо по-малко.
Най-после госпожицата се опомни и осъзна,че беше твърде дълго завладяна от мислите си.Беше крайно време да даде отговор на Елиът.
-Нима има нещо лошо в неприличните неща, Елиът?-Едва прошепна тя, надявайки се да събуди мръсното му подсъзнание.
Не знаеше какво си пожелава, ако питате мен.Елиът бе мъж, с който не биваше да се играе по този начин.Но Клоуи беше момиче, което обичаше да си играе, а тя можеше да си играе доста грубо.Беше като някаква борба за надмощие или нещо подобно.Това въобще нямаше да се хареса на братът на Клоуи.Нямаше да е доволен от нея.
-Стига, Елиът, и двамата знаем, че можем да си прекараме много добре.Стига да искаме…естествено.-Предизвикателността, с която тя каза това , успя да изпраши дори и нея.
Тя можеше само да гадае каква реакция е предизвикала у Елиът.Той беше много неразгадаем на моменти.Това беше още нещо, което не се услаждаше на силиумът, а да не говорим за това какво бе той.
-Хайде, знам къде да отидем.-Тя плъзна ръката си от рамото му надолу по ръката, бавно и внимателно.Когато ръката й стигна до китката му тя започна да го дърпа към себе си, като в същото време отстъпваше назад.Искаше да се наслади на всеки момент, когато тя докосваше него.- Идваш,нали?-Попита го тя, като го дари с предизвикателен поглед и една най-хубавите усмивки, която имаше в репертоара си.
Клоуи Грейсън едва ли си имаше дори малка представа в какво се навличаше.Знаеше само,че го е спечелила и той иска да дойде с нея.За останалото не й пукаше.Беше една вечер.Щяха да са далеч от партито,на едно много красиво място.Там нямаше кой да ги види, нямаше кой да разбере,че се заедно.Щеше да си остане тяхната мъничка тайна.Можеха да отидат на партито там всички щяха да ги видят и брат й щеше да разбере.Пред него нямаше да мине извинението,че е предпазвала сенките.А това щеше да се окаже голям проблем.Дали това, което правеше е опасно?Не и по нейно мнение.Дали той беше способен да я нарани по някакъв начин?Не и по нейно мнение.Клоуи знаеше,че той ще я пази.Не знаеше защо, но бе сигурна.

Елиът беше объркан и не разбираше напълно какво се случва. Не разбираше защо не спираше да следи с поглед брюнетката. Не разбираше какво беше специалното точно на това момиче и защо то му оказваше такова голямо влияние. Не разбираше защо никоя друга не можеше да се сравни с Клоуи Грейсън и усещането, което тя предизвикваше у него. С онази нейна загадъчност, онази предизвикателност в гласа и', която караше караше кожата му да потръпне и настръхне и цялата онази скрита перверзност, която му бе непонятна. Как едно такова крехко и нежно същество съдържаше и криеше в себе си такава неприлична същност? Беше удивително, но в същото време Елиът харесваше тази нейна същност и това нейно поведение. Нямаше нищо лошо в това, нямаше нищо лошо да бъдеш малко лош на моменти. Даже беше полезно, а и приятно. Особено на Елиът. На него винаги му беше приятно. Особено в компанията на тази млада госпожица. Дори и да не искаше да го признае, дори и да отричаше, дори и да казваше, че не се интересува по никакъв начин от нея, че е поредната му играчка. Елиът изпитваше нещо към Клоуи. Иначе нямаше да се връзва на всяка нейна дума, нямаше да желае да я последва и да направи още милион други неща с нея, в нейната компания. Нейната същност, характерът и', личността и' го подлудяваше. Той не беше срещал преди такава като Клоуи. В нея имаше нещо необичайно, неразгадаемо и в същото време приятно. Дори самият Нортмън не можеше да го обясни. Просто му беше приятно да усеща ръцете и докосванията и', да бъде с нея. Беше права. На тях двамата винаги им беше приятно, знаеха как да се забавяват заедно. Това бяха те - Клоуи и Елиът. На пръв поглед с толкова несъвместими и различни характери, но всъщност толкова еднакви. Защото ако не бяха еднакви, защо тогава Елиът не се поколеба дори и за секунда дали да последва брюнетката, или не. Дори и за един кратък миг не се замисли какво вероятно щеше да се случи, какво щеше да последва през въпросната нощ. Не се замисли, просто тръгна бавно след нея, докато погледът му изпиваше и проследяваше внимателно всяко нейно изящно движение. Обожаваше тялото и', фигурата и', грацията и', красотата и'. Беше му приятно да я наблюдава, беше му приятно да говори с нея. Без значение на каква тема.
- Къде ме водиш, Клоуи? - след известно време попита Нортмън, силно заинтересован от отговора на въпроса. Едва ли за него имаше значение къде точно ще отидат, или какво ще бъде мястото. Важното беше, че бяха заедно, на място, на което да няма много хора. Поне така си мислеше той.