Русите и коси се оплитаха около пръстите му, а алено червените и устни целуваха нежно врата му. Напуканите му пръсти се спуснаха по тялото и. Всяка дума бе просто едно докосване, всяко следващо докосване бе просто една въздишка. Пръстите и шареха по гърбът му, а морско сините и очи не спираха да се взират в него. Онази малка подла усмивка отново се появи на лицето му, а пръстите му се спуснаха и нежно обходиха слабият и корем. Смехът и се разнесе из цялата стая, а той продължаваше да я притиска и да се усмихва.
- Тате... – тих детски глас прозвуча в главата му
Последва едно дълбоко вдишване.



Както винаги сънищата на Джон му играеха една огромна шега.
- Тъпа Скарлет... тъпа гадна Скарлет. – Паркър ругаеше в леглото си след като току що се бе събудил от гласът на дъщеря си в съня си –Защо ти трябваше да раждаш това проклето нещо... А на мен защо ми трябваше да за захващам с теб, след като знаех, че си по- голяма кучка от всички кучки, с които съм бил.
Гласът му продължаваше да отеква в полу празната стая. Бе забил главата си във подгизналата от пот възглавница. Трябваше му един хубав студен душ, за да отърси спомените от главата си и потта от тялото си.
Опита се да повдигне главата си от възглавницата, но след снощното запиване в обичайния бар, резултата беше очакван.
- Мамка му... – изруга Паркър и тресна главата си отново във възглавницата.
Болката пулсираше в главата му, а здравите му мускулести крака не успяваха да държат здраво тялото му.
След около десет минути борба с тялото си в леглото, Джон успя някак да стане или по- точно да седне и след това да направи някакви отчайващи опити да се изправи на крака.
Хубавото беше, че разстоянието от банята до спалнята му не беше голямо и можеше спокойно да стигне с няколко напъна до там.
Ръката му се опря в студените плочки на стената, а тялото му се обля в ледено студената вода. Паркър пое дълбоко въздух. След снощи водата му се струваше не студена, а гореща. Опря леко главата си на студените плочки и почувства едно облекчение, един невероятен екстаз, един душевен оргазъм.
След като вече започна да усеща, че водата наистина е студена, Паркър бързо излезе от банята. Омота набързо една кърпа около кръста си и отново се пльосна на мекото си легло. Обичаше това легло, но знаеше, че трябва да става, защото имаше нова жертва. А всяка нова жертва му костваше поне един ден. Но пък му беше забавно. Особено когато се опитваха да избягат и опищяваха всичко. Усмивката се появи на лицето му веднага щом си спомни за работата му- единственото, което му доставяше удоволствие. Не тази, с която се прикриваше, а тази, за която беше роден. Още си спомняше как Гомбино го взеха със себе си и го обучаваха. Понякога бе доста болезнено за него, а и беше само на седемнадесет, една доста крехка възраст за момче преживяло толкова неща като него. Но сега като си спомняше се чувстваше горд с всичко преживяно. Знаеше, че това беше писано да стане. А пък и да си един от близките серийни убийци на Гамбино си беше голямо предимство. Но пък и почти десет години робота не бяха малко. Усмивката на лицето му отново се разшири, грабна завивките от леглото си и ги хвърли пред пералнята... на дали щеше да се сети да ги изпере в близките десет дни. Отвори гардероба си и навлече първите дънки, който се мярнаха на погледът му.
Прокара пръсти през мократа си коса и разтърси главата си. Дори без да се гледаше в огледалото самочувствието му растеше с всяка изминала минута.
Но набилият се в главата му сън не спираше да го притеснява. Малката му дъщеричка растеше някъде с онази така наречена за него кучка или пък по- често срещана като грешка. А на него дори не му пукаше за детето. Не се сещаше за него, а всяка вечер спеше с различна. Дори не се знаеше дали някой ден тя няма да попадне в леглото му, защото не бе виждал личицето на малкото момиченце.
Преминаващите мисли през главата му бяха прекъснати от нахалното звънене на звънеца. Той се обърна и полу гол отиде да отвори вратата.
- Скарлет??? – физиономията му беше повече от нелепа и неописуема – Какво правиш тук по дяволите? – Паркър зададе поредният си тъп въпрос и направи крачка на зад... единственото нещо което му беше на ума бе „Боже кажи ми, че в шкафа има презервативи“ .

Деня бе слънчев а може би защото бе празник Скарлет наблюдаваше дъщеря си как тича в двора след едно от кученцата . Всичко ѝ се струваше толкова странно . Преди четири години на тази дата тя бе в болница сама без подкрепа от никой . Бореща се за живота си и този на Ема . В този ден тя беше най-щастливата жена в света но същевременно и най-тъжната . В този ден , точно в този ден тя стана майка за първи път и то от мъж не заслужаващ това . Чувстваше се толкова щастлива въпреки , че това малко момиченце бе плод на грешка и фалшив презерватив . Скарлет за първи път взе малкото и крехко създание в ръцете си гледащо толкова мило и невинно . То бе толкова чисто и безгрешно а получаваше обречена съдба да живее с лъжа или без баща . В онзи ден Скарлет се чувстваше повече от щастлива но плачеше от нещастие . Никога не би предположила , че ще гледа детето си сама и то от такъв кретен като този . Тя го мразеше заради това , че я нарани не физически а психически може би той никога до преди не е бил отрязван от момиче но за всичко си има първи път и неговия първи път бе точно тя русото момиче на има Скарлет . Тя бе използвана за секс играчка и може би , би била наричана курва или кучка или каквото и да било но нея това не я интересуваше . Чувстваше се горда с това , че заряза онзи подлец без да ѝ мигне окото . В този момент се чувстваше толкова ядосана , че ако онзи Джон беше тук най-вероятно би го гръмнала с усмивка а след това щеше да представи нещата така , че да изглежда като при самозащита . Но не колкото и да ѝ се искаше не би го направила тогава щеше да ѝ тежи на съвестта , че е убила бащата на дъщеря си . А това не би си го простила не защото не е редно а защото тогава Ема не би могла да види що за несериозен баща има . Опасяваше се , че това ще нарани дъщеря ѝ но самата тя знаеше , че не би позволила и косъм да падне от главата ѝ .
- Ема миличка , ела тук . – повика я Скарлет с усмивка и потропа на мястото до себе си върху тревата . Момиченцето с бързи подскоци и смях дотича и седна до нея . Скарлет трябваше да говори с нея и то сега . Питаше се защо се налага , защо трябва да го прави , защо е нужно и какво ще се промени но отговор не намираше просто знаеше , че трябва .
- Чуй ме добре какво ще ти кажа сега . Спомняш ли си какъв ден е днес ? – попита тя с усмивка и прегърна малкото русокосо момиченце със светло сини очи . Ема не се зачуди и поклати положително глава а това улесняваше Скарлет . Тя говореше с нея лесно защото детето беше много по-умно от колкото я смяташе . Тя разбираше всичко , което Скарлет и кажеше за това сега трябваше да говори с нея докато е време и докато е малка а не след това . Тя смяташе , че ще приеме нещата по-лесно докато е на ранна детска възраст .
- Днес е рождения ти ден . Довечера тук в нашата къща ще има тържество изцяло в твоя чест а аз трябва да говоря с един доста специален гост . Вероятно се сещаш за кой говоря . Днес трябва да потърся Джон твоя баща този , който не се сеща за нас изобщо но ние трябва да го поканим защото той ти е баща . Колкото и добре да живеем без него и какъвто и да е той , той винаги остава твой баща и има правото да те вижда когато пожелае . Но ако ти не искаш да го виждаш няма да те карам на сила . – тя изказа всичко с голяма мъка опитваше се да спести много подробности на Ема за баща ѝ точно за това я прегърна силно и погали косата ѝ . Малкото момиче винаги се надяваше , че на някой рожден ден на прословутата врата ще си появи баща ѝ с един голям подарък и усмивка на лице . Но това до ден днешен не е ставало . Колкото и да не искаше Скарлет да се занимава с него и колкото и да се опитваше да ограничи контакта им трябваше веднъж за винаги да му обясни , че има дъщеря която трябва да вижда колкото и да не иска . Ако се налагаше бе способна на сила да го накара но нямаше да позволи дъщеря ѝ да страда . Малкото момиченце вдигна глава и погледна майка си в очите а след това заговори с тънкото си гласче :
- Няма значение дали той ни иска важното и , че ние не го искаме . Ще ми се поне веднъж да го бях виждала но щом той ме мрази и не иска да ме вижда и аз не го искам ! – момиченцето зарови глава в обятията на майка си и изпадна в сълзи . А това стигаше на Скарлет за да намрази Джон още повече от колкото го мразеше . Тъгата се бе събрала в гърлото ѝ и тя усещаше една голяма топка точно там . Но не можеше да гледа дъщеря си как плаче заради един нещастник . Постави пръст на брадичката ѝ и накара Ема да я погледне . Сълзите стичащи се от очите ѝ се забиваха като ножове в сърцето ѝ .
- Спри да плачеш Ема . Ти си едно малко слънчице , което няма как да не го искат и обичат . Аз съм късметлийка , че те имам . Той губи миличка не ние . Просто не плачи за такива неща живота е много суров не се предавай и знай едно аз винаги ще бъда с теб и ще те пазя но не искам сълзи в очичките ти иначе ще плача и аз . – тя се опита да накара малкото момиченце да се успокои а в този момент едно от кучетата се появи и започна да се търкаля в тревата до тях . Малката Ема обичаше животни точно както майка си и отново започна да си играе с него като изтри сълзите си и на тяхно място се появи една лъчезарна усмивка . Скарлет стана и я целуна по челото като и се усмихна доволно и поклати глава към кучето за да ѝ подскаже , че то ревнива .


Колата спря а Скарлет грабна чантата си и нервно закрачи към входа . Може би ако някой я гледаше от страни щеше да си каже „Тази жена ще става убиец !“ но не нямаше да стига до там . Пристъпи на пред и позвъня на звънеца . Знаеше , че той си е вкъщи и знаеше , че ако се наложи ще направи всичко за да влезе . Не след дълго се отвори вратата и това беше той . Да по една кърпа перфектно според нея най-вероятно е изчукал поредната и сега не знае къде се намира и си е взел един душ за да се съвземе . Ужас Скарлет наистина бе отчаяна и изнервена на макс . Въпроса който получи след като я видя тя го очакваше но въпреки това не отговори . Просто постави ръка на гърдите му и го побутна леко на зад като затвори вратата а след това я заключи след себе си и взе ключовете . Нямаше намерение да говорят на вратата а той очевидно не би я поканил да влезе точно за това тя смяташе , че трябва да се самопокани . Остави го без да казва нищо и се настани на един от диваните в хола като скръсти крака и го стрелна с поглед .
- Не ми се прави , че не знаеш защо съм тук Джон ! – каза тя с отяждаш тон и се усмихна доволно . Може би той все още смяташе , че тя му е в кърпа вързана но не това всъщност бе поредната у грешка спрямо нея .
- Няма ли да седнеш или ще стоиш все още ужасен от това , че ме виждаш на вратата ти а вече и в дома ти ? – попита тя и остави чантата в която имаше само ключове , пистолет и гримове . Но определено нямаше да използва пистолета . Не беше дошла за това и нямаше да прави глупости на рождения ден на дъщеря ѝ .

Бях разкъсан между няколко неща въртящи се в главата ми още щом я видях на вратата ми. Първо си помислих да затворя вратата под носа и, но това автоматично отпадаше, защото знаех, че или ще влезе преди да направя каквото и да е или няма да ме остави намира, ще крещи и ще се тръшка като малките деца, а това щеше да я направи следващата ми мишена.
И както познах още от първия път, Скарлет се намъкна бързо в къщата ми без дори да пита. Но дори външно да изглеждах доста учуден, че направи това, вътрешно го очаквах, знаех, че нямаше да се примири само с разговор на вратата. Беше прекалено самонадеяна и се мислеше за много велика, че да стой и да говори с който и да е на вратата, и дори да не докосне дългите си стегнати крака до домът му, особено когато ставаше дума за моя.... е страшна грешка направи с това дете. Можеше сега да сме си много добри приятели, а пък и нещо повече... все пак не можех да излъжа и да кажа, че съм нямал никакви чувства към нея. Тя беше прелестна, сялата и външност, а и не само. Студеният и характер, казващ, че за нищо не и пуша бе толкова сладък, но лесно някой можеше да разчупи ледовете и. Така както направих и аз. Е дори малко прекалих, защото разчупих и моите, но това бе друг въпрос. Все пак всеки знаеше, че когато си наумя нещо, винаги го постигам, независимо от това какво ще ми струва.
Щом направи стъпка напред и взе ключовете ми, реакцията ми беше умопомрачаваща.
- НЕ! – извиках, но вече бе късно, ключовете ми бяха в нея, а вратата бе заключена.
Нямаше проблем за това, че иска да се усамотим и да поговорим на спокойствие, а и не мислех да бягам докато тя е в къщата ми, но по- големият проблем беше, че ми взе скъпоценните ключове. Всъщност не ми пукаше за ключовете, но тези малки, превъзходни ключодържателя, които ми бяха от всеки един край на света... с тях нямаше да мога да се разделя.
Помислих си да я попитам дали ще ми върне ключовете преди да си тръгне, но помислих добре и реших, че това само ще влоши нещата и обстановката ще стане още по- напечена. Знаех, че е тук заради дъщеря и... така де дъщеря не. Беше ми трудно да говоря за каквото и да е между мен и нея. Някак си не, че не исках да има нищо между мен и нея ами просто някак си ми ставаше гадно като си спомнех какво беше и какво можеше да е.
Въздъхнах тежко и я последвах към хола ми. Беше като кралица на всички... странно ми бе, че се чувства сякаш е у домът си, мислех че ще се чувства много гадно тук, защото най- вероятно си мислеше, че коя ли не е влизала тук и е правела какви ли не неща, но грешеше. Почти никоя не идваше в къщата ми или по- точно почти никоя, която спеше с мен не идваше тук. Е да все пак Скарлет си беше такава, мислеше и правеше каквото и хрумне и на дали някога щеше да се промени.
Не исках да сядам и затова реших просто да застана близо до нея, прав и да я гледам. Да... определено знаех защо е тук... днес беше рожденият ден на Ема... ясно помнех този ден не само заради това, че се бе родило детето ми. Но реших да я подразня и без това нямаше какво да правя.
- Да... знам. На тази дата стана най- лошото нещо в живота ми... може да не ми напомняш.
Наистина бе станало най- лошото нещо и не... това не беше раждането на Ема ами едни други неща, за които дори не ми се мислеше... но след като вече бяха навлезли в главата ми нямаше как да не мисля за тях.
- И не няма да сядам... знаеш, че ми харесва да те гледам... винаги си го знаела, още когато стана първата, на която и бе позволено да спи в леглото ми... помниш, че когато ти се събуди аз бях буден и те гледах... нали? Не си забравила?
Подхвърлих и това, но мислите продължаваха да нахлуват в главата ми.


-Паркър!!! Ставай шибано копеле. Да не мислиш, че ще се измъкнеш така без нито една свършена мръсна работа??? Ставай!!! – мъжки глас изкрещя... чувствах се като пребит, усещах болката във всяка част от тялото си – Ставай!!! Знаеш, че трябва да докажеш на шефа, че можеш всички... днес ще отидеш при доверените хора, на този, който уби вчера... ще те разпитват, ще те подложат на много болка, но ти няма да им кажеш нищо за нас и за теб. Ще отричаш. Ако не те убият и не им кажеш нищо завършваш изпитанието си, ако те убият... това ще е една малка грешка, а ако кажеш нещо и все пак не те убият... аз ще направя това. Знаеш, че не те харесвам особено, ще направя едно добро на шефа и на целия свят. – мазната усмивка се появи на лицето му, Боже и аз ли изглеждах така.
Опитах се да стана, но краката ми не ме държаха. Той отвори желязната врата и в гаража, където бях преспал влезе светлина, която раздираше очите ми. Седнах на земята и потърках очи. Преглътнах. Не се бях преобличал от повече от 24 часа и дрехите ми бяха пропити в кръв... моя и на няколко други човека. Беше трудно, мъчително, но знаех, че трябва да го направя. Станах.
С колата, която ми бяха предоставили за нула време стигнах до имотите на човека, който бе издъхнал от моите ръце. Преглътнах отново. Устата ми бе пресъхнала. Знаех какво ще стане. На вратата ме посрещнаха двама въоръжени и ме вкараха в полу празна стая. Завързаха очите ми. Не говорех нищо, знаех че това само ще усложни нещата. Един ме хвана и ме повали на земята. Не бях в състояние да се бия или дърпам. Усетих силен удар в корема, а след това няколко в главата. От устата ми се стичаше кръв.
- Кой уби господин... – дори не чух името му, а и не исках да го чувам, знаех, за кой говорят, бяха ме предупредили.
- Не знам! – изкрещях колкото можех, но те не спряха имах чувството, че с всеки удар ме питат отново и отново. Нямаше да кажа... щях да умра, без да видя детето си, без да видя за последно Скарлет. Ударите ставаха все по- силни, а думите ми се чуваха все по- тихо. Целият бях облян в кръв.
Имах чувството, че са минали часове откогато ме налагат, когато спряха. Чух плясък.
- Браво Паръкр, браво... заслужи си награда. – познат глас... гласът от сутринта.
Бях ужасен, нима ме бяха изпратили тук просто да ме изпитат. Не виждах нищо, а и не исках. Исках да умра. Болката бе ужасяваше. Не усещах пръстите си. Краката ме боляха, корема също. Устата ми бе пълна с кръв, която влизаше в гърлото ми. Преглътнах я, но се задавих и се закашлях. Изплюх всичко и отново се строполих. Мъжът от сутринта се наведе над мен и свали превръзката от очите ми.
- Значи все пак няма да те убием... шефът ще се гордее с теб. Малко издържат това изпитание. – смехът му се разнесе из стаята, бе празна и се чу ехото му – Повечето или не издържат и умират, или си признават и пак умират... но ти доказа, че може да ти се вярва... Дори аз не мога да повярвам, мислех че ще се предадеш още на втория удар.
Нямах сили. Дори не го слушах. Превръзката бе махната от очите ми, но аз ги бях затворил. Болеше ме... много ме болеше. Болеше ме повече сърцето... бях я оставил сама... Скарлет... беше сама.
- Скарлет... – простенах и отново преглътнах насъбралата се кръв в устата ми. Исках да я видя.
- А относно тази Скарлет... най- вероятно вече те мрази, така че не опитвай да се върнеш отново при нея, защото ако и разкажеш и думичка, знаеш какво ще стане, а пък и не вярвам да ти повярва на каквото и да е друго освен на истината... все пак днес не трябва ли да се роди детенцето ви? А ти не си там... колко жалко – смехът му отново отекна в главата ми.
Припаднах.

Най- вероятно бях изпаднал в лек транс за секунди, защото чувствах как отново всичко ме боли. Трябваше да седна, но се върнах в реалността и в настоящето където Скарлет все още бе пред мен. Усмихнах се... някак си се успокоих. Не знаех какво ми става, но тези спомени... и особено този ме правеха уязвим. Беше малко като предателство от приятел точно на най- важният ден.
Приближих се с крачка напред и клекнах пред Скарлет.
- Съжалявам... – какво казах току що... май трябваше да го повторя, за да съм сигурен, че това излезе от моята уста – Наистина съжалявам. Не съм искал да стане така, но не мога да върна времето назад...
Исках дъщеря си, но наистина не можех да направя нищо. Най- вече заради работата си. Не исках да навредя нито на нея, нито на Скарлет, а ако се доближех до тях, най- вероятно щеше да стане точно това.
Аз бях този, който бе разрушил всичко и аз трябваше да го поправя.

Скарлет стоеше все така и чакаше да чуе поредната глупава лъжа , обяснение , измъкване или поредната обида нанесена право в очите на младата девойка . Джон мразеше наглото държание на Скарлет и това по някакъв начин помагаше на невинното момиче . Въпреки това нея не я притесняваше това и продължаваше да се държи като себе си . Тя се чувстваше като у дома си и не се притесняваше да се настани на дивана му дори и без покана . Реакцията му не я учуди защото тя много добре знаеше , че той мрази да е с вързани ръце а сега беше точно така без изход от дома му и то заключен с нея . Момичето смяташе , че той беше длъжен да я чуе не зависимо дали иска или не защото няма как да избяга не и докато ключовете са в ръцете на блондинката . Когато Скарлет чу думите на Джон , които изчезнаха като дим и се забиха като копие в сърцето на девойката . Той изказа ужасни думи за деня когато дъщеря му се роди , думи разбиващи сърцето на Скарлет но тя не се предаваше тя бе убедена , че днес той ще я изслуша и ще стане това не зависимо какво трябва да стори . Това се очакваше от него и Скарлет не остана учудена но нещо я нарани дори самата тя не знаеше какво . Не знаеше защо страда за някакъв нещастник не оценяваш какво има . Всичко това не е нещо нова самата тя знаеше , че той не е обичал и никога няма да обича някой истински . Може би все още таеше някакви надежди , които нямаше как да се осъществят .
- За теб този ден може да е смъртния ти договор или най-черния в живота , ден в който ти остави част от себе си някъде там далече без дори да кажеш и дума без дори да го видиш . Но за мен не е така аз исках това дете и винаги ще го искам никога няма да оставя дъщеря ни . Не зависимо , че ти ни мразиш и не искаш да чуваш дори дума за нас ние винаги ще сме там в онази къща и ще те чакаме . Дори да не признаваш тя е дъщеря на теб колкото и на мен не съм я създала сама . Може ти да не искаш да я виждаш но тя плаче с нощи само защото смята , че бащата която я е създал не иска да я види дори не иска да отиде на рождения ден , който е веднъж годишно . - Скарлет не очакваше той да се натъжи или да направи нещо за детето си дори беше сигурна , че няма да го трогне защото той ги е изоставил просто ей така и я предизвика да отнеме детето му . Надяваше се , че той някога ще се вразуми и ще реши да поправи грешките си но не той никога не би го направил никога не би признал грешките си и не би ги приел в живота си отново . Явно смяташе , че без Скарлет и Ема живота му е много по-добре . Може би имаше нова и може би чакаше дете и от нея нищо не се знае но Скарлет се надяваше да се промени надяваше се той да се вразуми . Самата тя не знаеше какво става беше дошла тук да вика а сега говореше нормално и вместо да го мрази сега бе изпълнена с надежда . За момент тя се замисли как можеха да живеят те заедно като едно малко и смирено семейство но знаеше , че това няма как да стане . Той не искаше нищо общо вече с нея и дъщеря му за жалост . Тя стоеше  все така загледана в очите му но сега в тях не виждаше нищо , нищо което да даде на момичето дори минимална надежда , че може да се върнат заедно при Ема . Явно идването на Скарлет щеше да е на празно . За жалост нямаше много време за губене в безсмислени обещания и обяснения . Извъртя нервно очи тъй като той все още стоеше там замислен не по-малко от нея самата . Скарлет разбра , че присъствието му все още въздейства на нейното съзнание дори и да не си го признава . Тя видя , че той нямаше намерения да прави каквото и да е а това не помагаше на блондинката с нищо . Скарлет видя бавното му приближаване към нея и това не беше никак добре . Всичко това се стори доста странно и нередно на блондинката тъй като знае , че може да изпусне нервите си и да го нарани а тя не искаше това . Внезапно тя чу тихите му но може би истински думи , които си изплъзнаха от устните му . Но се направи , че не ги е чула . Скарлет осъзна , че идването няма да е на празно и това някак си я зарадва . Не забележимо девойката се усмихна доволно дори в очите с , които го гледаше да показваха непоносима омраза а в ушите на блондинката да се чуваха рева и болезнените думи на Ема от преди час . Скарлет смяташе , че той трябва да знае дума по дума всичко казано от Ема . Тайно се надяваше това да помогне но знаеше , че няма да стане .
- Джон миличък ти никога не съжаляваш за нищо освен за нощта прекарана с мен и за раждането на Ема . Това са двете неща за , които ти се мразиш и съжаляваш . Нищо друго не те засяга и не съжаляваш за нищо друго не се самозалъгвай . Но аз съжалявам за това , че не те убих още тогава когато ни заряза борещи се за живота . Избяга , отиде си просто така без да кажеш и дума а месеци след това самата аз Скарлет Ревънъс те чаках със сълзи на очи и надежда в сърцето , че ще се върнеш отново с онази твоя дяволска усмивка . Но през това време ти какво правеше ? Най-вероятно чукаше поредната курва с която се опита да ме забравиш и замениш нали ? Дори не ти пукаше дали сме живи аз и Ема . Кажи ми господин Паркър ако можеше да върнеш времето на зад би ри останал с нас и би ли споделил защо променяше себе си всяка една минута ? Когато дойдох тук ти искаше да ме изгониш а сега ми казваш , че съжаляваш за случилото си пред кажи ми как да ти повярвам . - тя стана от мястото си и преглътна доста тежко имаше чувството , че в гърлото има огнена топка и , че всеки един момент ще си вземе нещата и ще напусне дома му а след като се качи в колата ще избухне в плач . Идваше и да го замъкне някъде далече от този град и от всичката тази престъпност тук . Но това няма как да стане тъй като тя не можеше да остави брат си и сестра си тук сами за да замени някъде с бившия си , който все още обича и дъщеря си .
- Джон зашо постъпи така би ли ми обяснил ? Знам , че не искаш да ме виждаш но поне не наранявай Ема тя има нужда от теб . Направи я щастлива поне на рождения ден . Ако искаш и толкова държиш аз няма да присъствам и ще си намеря работа . Просто искам да знам защо поне веднъж не помисли сериозна и не разбра , че ти си неин баща а аз нейна майка и това не може да се промени . Преди години ти не знаеше нищо за мен но сега вече знаеш с какво се занимавам също така знаеш за фирмата ми и за това , че няма да се откажа от теб и Ема . Колкото и да искаш нито една от твоите курви с , които спиш няма да ме заменят и винаги ще си спомняш нощта прекарана с мен и деня в , който се роди Ема също така , че ти дори не дойде и не пожела да я видиш . - Скарлет не каза нищо а просто се обърна и тръгна към чантата си . Нямаше да го убива а имаше намерения просто да ми покаже коя всъщност е тя . Бръкна в иден от джобовете на чантата си и извади една карта която остави пред него .
- Това съм аз Джон едно от ченгетата , които мразиш но помисли разумно ти ме принуди да стана такава като ни заряза и не знаех къде си и дали изобщо си жив . Сега вече знам всичко за теб но пак не разбирам що за безчувствен същество трябва да си за да не потърсиш дъщеря си нито веднъж . - тя пристъпи отново към него като постави ръцете си на раменната му . Чувстваше се виновна и една от сълзите насъбрали се в очите на блондинката се търкулна по бузата и . Вероятно искаше да знае прекалено много но искаше да го знае и нямаше да си тръгна докато не чуе желаното .
- Сега е твой ред говори и не ми казвай неща , които вече знам . Кажи ми какво ще направиш сега . Можех да те убия сто хиляди пъти до сега дори прикривах следите ти за да спася мъжа , който някога съм обичала а ти какво правиш и как ми се отблагодаряваш ? Може би като съсипваш Ема ? - самата Скарлет смяташе , че е крайно време да му сподели за все още останалите минимални чувства към него в сърцето му . Дори да знаеше , че ще получи присмях и обиди .
- Само моля те не започвай пак с извиненията , съжаленията и напразните обещания . Вече знаеш , че никой няма да ни нарани и не може освен ти самия . Ако искаш ми вярвай но аз все още имам надежда , че ти ще осъзнаеш грешкитее си . Но дали това ще стане ? Всичко зависи от теб Джон . Всичко може да е както преди само ако ти искаш и сега избора е изцяло твой . - тя се отдръпна на страна от него и взе отново чантата си . Беше готова да си тръгне веднага след като чуе какво ще каже той . Вече нищо не я задържаше тук в този дом . Може би трябваше да вземе малкото си момиченце и да я доведе със себе си но тогава всичко щеше да е много по-различно . И вероятността да мине всичко нормално щеше да е минимална . Може би ако знаеше какво съкровище имаше но го е зарязал само заради работата си всичко щеше да е много по-различно .
- Джон нямам много време Ема ме чака за да празнуваме . - каза за последно блондинката с голяма тъга в гласа си и скръсти ръцете си .

Не знаех какво да кажа, нито пък какво да направя. Бях отвикнал да говоря. По принцип не го правех често, особено на такива сериозни теми. Единственото, за което говорех бе или работа и понякога когато беше нужно флирт, но в повечето пъти ставаше и без него. Жените бяха много лесни в днешно време. За секунда лягаха в леглото на всеки, стига да им намигнеш правилно.
Но Скарлет бе различна. Всъщност може би не беше, но исках да мисля, че е различна. И тя си легна с мен, но не беше просто секс. Беше странно, но хубаво, докато не спряхме дори да контактуваме.
Всъщност от доста години не я бях виждал. Но не се беше променила много. Е разбира се преди беше малкото момиченце, а сега вече изисканата дама. Изобщо не знам как се захвана с мен. С един старец за нея. Тя бе и си остава малка за мен. Все пак разликата ни е близо двадесет години... плюс- минус три-четири години.
Изправих се и седнах до нея, подпирайки глава на ръцете си, който бях сложил на коленете си и опитвайки се да си спомня всяка една подробност. От запознанството ни до денят, в който се роди дъщеря ни. Беше странно. Колко бързо минаваше времето.
До преди четири години нямах дъщеря, убивах за пари и се занимавах с всякакви простотии, а сега имах дете и то на четири, което дори не бях виждал и не ми трябваше да правя нищо, за да си изкарвам парите.
Все още си спомнях запознанството ни. Не бе нищо особено... както всички запознанства, но Скарлет ме грабна с хъса си, с характера си и разбера се с външния си вид. Тя бе доста по- млада от мен ( както е и сега де )... абе супер гадже. От всяка гледна точна е невъзможно някога да ме настигне по години.
Погледнах я. Изглеждаше толкова измъчена и изтощена, най- вероятно повече от мисли, отколкото от каквато и да е работа. Аз и бях причинил всичко това. Не можех да кажа, че не ми пукаше или пък, че все още нямах някакви странни чувства към нея, които не бях изпитвал. Нямах представа, че знае, че съм сериен убиец. Отначало си помислих, че блъфира, но като помислих малко... може би говореше истината. Въпреки че това за прикриването на следите и спасяването ми стана супер смешно. Звучеше все едно ме мисли за някакъв аматьор, който си играе на чичо доктор с жертвите си. Потърках носът си с ръка, за да прикрия тъпата си усмивка. Но трябваше да се съвзема. Все пак наистина темата на разговор не беше от най- смешните, а напротив бе напълно сериозна.
Не знаех дали да и кажа за случилото се или да си замълча... „ Тя няма да ти повярва.“ Гласът в главата ми отново проговори. Беше много интересно кок се намесваше винаги в най- неподходящият и най- важен момент, тогава когато трябваше да обмислям нещата, а не някой да ми дрънка глупости в главата. Е да, понякога наистина си беше прав, но изобщо не ми бе приятно нещо да ми бръмчи в мислите... бе точно като една досадна конска муха. „Хайде кажи и да видим как ще ти се изсмее в лицето“.
- Млъкни! – доста често се случваше да говоря на висок глас с моя вътрешен глас, но този път имах компания и бе доста странно, че се изпуснах така. Трябваше да замажа някак си нещата, без да мисли, че говоря на нея или пък, че съм луд. – Не ти, Скарлет. Просто понякога умът ми се бори с мен.
Е добре този път казах пълната истина и не излъгах за нищо. Все още стоях там и се опитвах да се съсредоточа, за да не издрънкам пак нещо, което не искам да казва на глас. Най- лесният начин бе да си тананикам някоя песен на ум. Но не успя да ми дойде нищо в главата.
Хванах едната и ръка и я потърках в ръцете си.
- Скарлет. Наистина не знаеш цялата истина. Знаеш само някакви малки частички, които не могат да ти дадат цялостна картина. Нали знаеш, че когато ти липсват парчета от пъзела, нещата не се получават и винаги там остава някаква дупка. Най- вероятно с Ема сте редили много пъзели до сега и тя е губила много малки парченца... Накрая когато парченцата изчезнат още повече, вече е трудно да се разбере какво изобщо има на тази картинка.
Поех си дълбоко дъх за момент и продължих да говоря.
- Ти знаеш една история, аз друга. Не знам дали изобщо да започвам да говоря след като на дали ще ми повярваш – е да доста хора ми бяха набили в главата, че няма да ми повярва. Първо босът, който вече бе мъртъв и то от моите ръце... просто не ни бе нужен, а пък и се издигнах доста повече от него и това го вбесяваше, щеше да направи някоя глупост. Слад това вътрешният глас, който винаги се месеше, но сега бе блокиран, от една доста силна преградна стена.
Продължих да говоря:
- Може би трябва да ти разкажа набързо... Не всичко. Все пак не искаме да избързваме, а пък и дори с по- малко намерени парчета, пъзелът отново започва малко по малко да се различава на какво прилича. Та нека започна. Първо. Ако искаш може да празнуваме рожденият ден тук, заедно. Второ никога не съм се отричал от дъщеря си... – спрях отново да говоря за момент – Е да имаше един малък такъв период, но просто имах доста други проблеми на главата, да знам. Виновен съм, но щях да съм с теб и с нея ако не беше работата ми. – все още не бях пуснал ръката си – Но сега когато вече се издигнах никой няма да ни пречи да живеем. Е да. Ще трябва да правим някой компромиси един на друг, но ще бъдем заедно – тримата. – наистина бе странно какви ги говоря, но съм си вече на години, а дори нямам свястно семейство. Не мисля да се отказвам от редовните си задължения и женкарството, но с времето смятах, че нещата могат да се подредят.
Гледаше ме толкова неразбираемо и може би някак си оплажено. Най- вероятно дори не разбираше какво и говоря. Затова реших да започна от самото начало.
- Добре. Наистина ще започна от самото начало. Та така. Няма да разказвам за това как сме се запознали и... да, да... пропускаме частта, която знаеш, за да имаме повече време за Ема. Днес не е най- лошата дата защото е родена Ема. На този ден официално бях сложен на по- високо ниво. Не на това, което съм сега, защото за да стигна до него, трябваше да премахна повечето шефове. Когато ти бе в болницата, мен ме изпитваха... това беше последното ми изпитание, дори не предполагах, че е такова, дори след толкова години през които им бях служил, те пак ме изиграха, но аз си бях виновен, знам че на хората не трябва да се вярва. Мислех, че отивам да говоря с някакви хора, а всъщност моите хора ме пребиха само, за да видя дали ще кажа, че аз съм убил някой през цялото това време. До края не знаех, че са те. Разбрах когато този който ме бе изпратил проговори. И знаеш ли какво ми каза... – отново замълчах за малко, беше нещо като рекламна пауза. Пуснах ръката и. – Че ти вече никога няма да ми повярваш. А след това просто ме оставиха така.Най – вероятно си мислиш, че изричам поредната лъжа и си права да не ми вярваш, но няма какво да ти кажа освен истината. Всъщност, мога да ти кажа, че ти наистина отначало не беше нищо повече от поредната играчка и смятах да си останеш такава, но просто нещо ме спираше да си играя с теб както правех с останалите и все още правя. – отново малък фал, но ако исках нещата да се оправят не можех да я лъжа – Ето виждаш ли колко съм честен.
Повдигнах ръката си и оплетох пръсти в русите и коси. По принцип изобщо не си падах по руси е да и те в леглото бяха като черните, но по принцип предпочитах по- тъмните, но Скарлет... тя както винаги беше изключение.

Скарлет стоеше все така загледана в една точка без да казва нито дума , опитваше се да осмисли всяка една дори и малка подробност от думите  на Джон . Вероятно всичко е било много по-трудно и различно то колото самата тя смяташе . Не можеше да си обясни как може една проста работа да проваля живота и на тримата нито  пък да си представи как го пребиват или измъчват това някак си не можеше да си го помисли камо ли да си го представи . Тръпки побиваха блондинката при тези мисли навлизащи така неочаквано в съзнанието на Скарлет . Тя познаваше Джон много добри и не можеше да разбере как се е предал да бъде измъчван . Но едно я нараняваше дори повече от всичко това мисълта , че той никога не говореше с нея и не споделяше дори минимални неща за него . Както и този път не беше споделил и заради това тя не знаеше нищо . Ако Джон бе споделил още тогава нещата щяха да са много по-лесни и различни , но не той не го направи споделяше на много други но не и на нея вероятно не е имал достатъчно доверие на Скарлет . Понякога живота ги хвърляше от високо и нараняванията им бяха доста сериозни но това го правеше за да види дали ще издържат и изправят обратно на крака след това . Само и единствено ние трябва да се борим да задържим любимите си хора близо до нас но тогава Скарлет не го направи . Тя не се бореше за него и го остави да си тръгне просто ей така дори не му каза едно “ Сбогом ! ” а просто тресна вратата и си тръгна .
- Джон защо не ми каза още тогава ? - попита натъжена тя без да прави каквото и да било . Знаеше , че той не е имал право да го направи но както самата тя казва “ Правилата са създадени за да бъдат нарушавани . ” , можеше да се прави на ударена с мокър парцал и никой да не разбере , че знае но не той не пожела да сподели на блондинката . Тя не е получавала дори минимална подкрепа от семейството и приятели си а винаги се е борила сама и точно когато има най-голяма нужда от него той си замина . Тя се грижеше винаги сама за дъщеря си и никога не е свела глава пред нищо и никой . Беше сложила стена за двамата мъже от , които имаше най-голяма нужда а те бяха точно Джон и баща си без да признава дори пред себе си колко много се нуждае от тях . Живота на блондинката бе един тунел без светлина когато тях ги нямаше и единствената надежда която имаше бе Ема .  Беше забравила добротата и нейно място заемаха ината и омразата . За момент се замисли за миналото , за живота който можеха да имат но тъпия инат придружен със страх провалиха всичко . Всъщност не бяха виновни само ината на Скарлет и страха на Джон да сподели а истината причина бе ,че не можеше да го дели с някакви подобия на жени , или по-точно лекета така ги наричаше тя . Скарлет беше от момичетата , които не делят мъжа си с още минимум две  други тя бе на принципа “ Моето си е мое , чуждото не ми трябва .” и ако другите си мислеха , че тя ще промени мисленето си правеха голяма грешка и заблуждаваха само и единствено себе си . В този момент две от сълзите насъбрани в очите на блондинката се търкулнаха по лицето на девойката и намериха своята смърт в ръцете ѝ а тя остана все така загледана в една точка без да реагира и казва каквото и да било . Мразеше бизсмислени думи и губене то на време но в момента не намираше думи с , които да покаже съжалението за отказването в миналото и яда насъбрал се в нея . Сега искаше само едно живота им да се оправи не зависимо какво трябва да жертва . Тя имаше нужда от него и то не само днес а до края на живота си . Лоши и болезнени мисли нахлуха отново в главата на Скарлет как тя живееше без баща и колко трудно и болезнено бе това за нея а сега и Ема вървеше по същия път за това тя беше длъжна да направи всичко възможно Ема да не страда . Без повече да позволява на спомените да я нараняват просто подпря главата си на рамото му като се надяваше така да намери смелостта ,силата и точните думи за да заговори.
- Спомням си как живеех аз без баща и семейство , без подкрепа от който и да е и точно тогава се появи ти . Да бях глупава да се надявам на каквото и да било и точно поради тази причина не махнах детето . Сега не искам тя да живее моя живот и всичката тази болка която съм почувствала аз точно за това те потърсих отново въпреки , че очаквах дори да не помниш името ми . Вероятно промених голяма част от живота ти а вероятно не … това дори самата аз не го знам но въпреки всичко аз ти вярвам и не ме интересува какво е ставало преди сега искам да живея поне малко нормално . И само едно те моля Джон ако наистина смяташ да останеш с нас не ни оставяй повече никога заради някой , нещо или хорското мнение . Ние имаме нужда от теб ! -  не можеше да говори повече защото очите ѝ отново се напълниха със сълзи точно поради тази причина тя замълча и просто се опита да събере и подреди мислите си . Чувстваше се като ранена птица със счупено крило и без възможност да лети високо в небесата . Но сега проблема беше друг . Ема не знаеше за нито едно от нещата свързани с баща ѝ . Стараеше се поне малко да я накара да мисли позитивно . Искаше дъщеря ѝ да не бъде поредната безчувствена барби която не обича никой друг освен сцената , вниманието и модата . Скарлет се отдръпна за миг леко така , че да срещне погледа му а след това доста по-уверено и смело заговори .
- Джон тя не трябва да научава за тези неща случили се в миналото . Моля те ! Опитай се да забравиш тези неща въпреки , че това не е никак лесно и няма как да стане . Но преди да направя каквото и да било за нас имам няколко условия и тогава ако сметнеш , че ще справиш с тях за мен няма да е проблем да преглътна всичко това , което ми каза . Ще направя всичко , което е нужно но само едно от себе си не мога да променя и то е същността си . - самата тя знаеше ,че това няма да му допадне но тя си бе такава слагаше картите на масата и не ѝ пукаше на кой му допада и кой не . Той много добре познаваше блондинката и знаеше ,че тя няма да му прости просто ей така без да е казала какво иска от него . Също така знаеше , че не се ли съгласи с условията ѝ  тя ще си тръгне и отново няма да поправи грешките си в миналото . За миг се усмихна въпреки, че знаеше колко трудно и дори гадно бе всичко , което му каза .
- Като за начало искам да ми обещаеш , че няма да се налага после да обяснявам отново на Ема защо баща ѝ ни изоставя за пореден път . Също така да не се налага тя да е свидетел на споровете ни ако има нещо и искаш да ми го кажеш ме викни някъде на вън а не пред нея . Тя е дете и няма да приеме нещата толкова лесно и то веднага . Тази вечер идваш с мен в нас и след “купона” ако може така да се нарече ще говоря с  нея и ще се опитам да ѝ обясня някой неща , а от теб очаквам подкрепа и спокойствие . Предполагам разбираш , че тя няма как да скочи веднага щом те види в ръцете ти и да те разцелува все пак това са четири години в , които тя не е имала контакт с теб и е живяла само и единствено с мен без бащина обич и баща , който да я спасява когато направи беля и аз ѝ  се скарам . Също така не искам да виждам каквато и да е кучка около теб дори и професионално много добре знаеш ,че това го най-много мразя . Още нещо не искам бащата на дъщеря ми да се прибира с окървавени ръце от поредното убийство . Ами … във връзка с предложението ти да празнуваме тук няма как да стане или поне не тази година . - за момент тя замълча и поредната луда идея се появи в главата ѝ . Осъзна , че може да празнуват тук рождения ден на дъщеря ѝ дори вече знаеше как . Доволна , лукава , хитра и дори налудничева усмивка се появи на лицето ѝ  .
- Всъщност Джон моя грешка има как да доведа гостите и Ема тук дори вече имам гениален план но него ще ти го кажа след малко . Сега докато не съм забравила …. обмисли добре всичко казано от мен и всички тези условия или по-точно молби , които ти поставих защото аз вярвам , че можем да се справим и можем да бъдем семейството , което преди не успяхме да изградим . - с усмивка тя хвана ръката му а след това се изпълни с надежда надяваше се да ѝ вярва и да казва истината . Тя бе изпълнена с надежда , че всичко ще се оправи но ако това не стане определено следващ шанс от нейна страна той няма да получи . Колкото и да го обичаше тя не беше такъв тип човек да дава шанс винаги и винаги да го пропиляват .
- Сега да ти кажа плана ми за рождения ден . Но ако искаме да го осъществим трябва да сме много бързи . И така украсяваме всичко тук  а след това аз отивам в нас събирам гостите заедно с Ема и идваме тук на входа се очаква да ни посрещнеш ти с един голям подарък в ръце . Спокойно няма да се налага да бъдеш клоун също така тя няма да знае къде отива и при кой за да се получи както трябва изненадата . Само да ти поясня ако се съгласиш знай , че петдесет деца и куп жени ще се изсипят в дома ти да не се учудиш и да не ми се наложи да удуша някоя от тях заради теб . - каза през смях Скарлет като не можеше да си го представи как той се вдетинява толкова много за да угоди и подготви мечтания рожден ден за дъщеря му . Скарлет се сгуши в него като бе забравило за миналото и искаше да бъде с него не зависимо от всичко . Както в онези книги пишеше “Ако искаш нещо бори се с зъби и нокти и не забравяй какво си пожертвал за да го получиш . ” , точно така и Скарлет се чувстваше както преди години бе готова да направи всичко за него сега бе също толкова силна , убедена и решителна за да постигне всичко , които искаше .
- Джон няма да ни оставиш , излъжеш и нараниш отново нали ? Виж аз ти вярвам колкото и да не ти се вярва …. аз все още те обичам . - каза тя със възможно най-сигурния си глас . Знаеше , че това не може да се докаже с думи но искаше и имаше нужда да го чуе , че отново може да му вярва . Усмихна се отново колкото и трудно да ѝ беше защото в момента най-вероятно изглеждаше като глупачка но точно когато се опита отново да заговори телефона ѝ звънна и я прекъсна . Може би това бе знак , че трябва да си замълчи поне за малко .
- Офф …. този телефон .. - каза недоволно тя и стана от мястото си като пусна ръката му и се отправи към чантата захвърлена някъде там , разрови я и най-накрая намери телефона си а името изписано отпред бе на детегледачката а това ѝ подсказваше , че Ема не може да чака точно както нея , погледна Джон и поклати негативно глава - Да миличка след малко съм си вкъщи … добре , добре бързам … спокойно ще мина през фабриката … ти готова ли си принцесо ? - това бяха единствените чути думи от устните на Скарлет . Остави отново телефона си на мястото му и се върна пак при Джон . Усмивката отново озари лицето ѝ .
- Ема … дами подсети да мина през фабриката , че там ѝ остана идна от огромните мечки и трябва да го взема все пак е от служителите ми . - каза тя като седна обратно на мястото си . Колко странно ѝ се струваше всичко в началото бе дошла тук да се кара с него а сега сгушена в ръцете му бе готова да прости всичко . Скарлет повдигна глава за да срещне погледа му а след това ведро проговори :
- Хайде татенце решавай тук ли ще сме или да те отвличам в нас ? -попита закачливо тя а след това скръсти ръце и зачака да чуе отговора му .