Арло беше унило дете.
Имаше двама на брой приятели, с които бе повече от горд - жаба в буркан, която се казваше Мърфи и никога не крякаше поради стреса от съжителството с богомолката Андрю, която Стелан бе спасил насред същинския полов акт с някаква разгорещено насекомо от същия вид. Бе внимавал достатъчно в часовете по биология, за да знае що за участ очакваше клетото, наивно създание. Напомняха му на онази двойка комедианти от телевизията – единият с корем колкото Аляска и плешив, а другият –  поразително приличащ кука за плетене.

На тринайсет вече беше с отвратително акне, рядък мустак и диагноза асоциалност и затруднени комуникативни функции.

Истината бе, че не говореше, защото продумаше ли нещо, от онова, което нахлуваше неканено и не добре дошло в ума му, то се случваше...

Всяка сутрин преминаваше под строя на стерилна рутина - закуска от портокалов сок и препечен хляб, няколко бели смърдящи на  безнадеждност, хапа, които имаха навика да засядат в гърлото му, следваше урок по история, произнесен с патологична носталгия и превъзнесен патриотизъм от дядо му, който уж някога бил воювал във война, чието име не помнеше, но съвсем добре му идваше в ума случката с някаква едрогърдка нюйоркчанка в Мемфис.

Годината беше 1994, а на майка му вече й бе писнало.
Една сутрин, от ония, обичайните, вместо сок получи посещение от двама масивни мъжаги в бели униформи, които го отведоха по щатската магистрала някъде извън Айдахо.

Сградата мътно изплува пред очите му. Изглеждаше като деформирана и модернизирана крепост, скрита зад стигаща висините, червена, тухлена ограда, украсена с дъхав, зелен мъх, а над нея - няколко реда бодлива тел.
Стелан сви рамене и продължи по тясната пътека без дори да се възпротиви.

Отново получаваше храна, таблетки и исторически поучения от по-старите пациенти.
Но един ден ежедневната скука се пропука и зад нея се подаде малко чипо носле и детска усмивка.

Този болничен романс с Грета - нямото момиче в розова жилетка - бе изтъкан от разруха, но бе най-крехък в мига, в който свенливата русокоска му показа на какво бе способен.
Тогава всичко придоби смисъл и пъзелът в ума му вече беше цял.
Нямаше го срамът от околните, нито онзи необясним страх от думите.

В навечерието на двайстият му рожден ден го пуснаха, а на папката имаше вече пурпурен печат, гласящ ИЗЛЕКУВАН.

Харбор Хилс бе първото градче на картата, която бе купил от будката за вестници на гарата, чието име му звучеше като интрига, като нещо, което си струва да бъде разнищено, като приключение.