Името ми е Кейт … това е единственото, което помня. Не знам къде съм, нито от къде дойдох, но имам онова странно чувство, че трябва да направя нещо … нещо важно. А и той не спира да ми говори. Онзи глас в главата ми, който ме кара да правя онези неща. Не знам дори защо го слушам, но сякаш не мога да му откажа нищо. Чувствам непреодолима нужда да изпълня всяка негова заповед, да направя всичко точно така, както го е пожелал. Но желанието да разбера кой е и защо само аз го чувам е по-силно от всичко.
Тук съм вече от три дена … или поне така си мисля. Една добра жена ме пробра в къщата си, ако можех така да я нарека. Там имаше място за всички нас – тези които не знаехме от къде идваме или на къде отиваме. Всеки от тях бе живял на улицата, бе отхвърлен от обществото, но всички помнеха, освен мен. Но сякаш това не беше достатъчно. Все още се чувствах различна и единствения, с който можех да говоря, е човека който не виждах, а само чувах. Така и не можех да се приобщя към тях. Как е възможно дори отхвърлените, които разбират всяка мъка, да отхвърлят мен?
Затова и не можех да остана. Трябваше да тръгна, независимо дали имах желание или не. А и гласа … онзи глас, не спираше да ми повтаря, че е време да ги оставя. Беше ми толкова трудно, знаейки че беше единственото място, където ми дадоха подслон, храна и дрехи. А какво ме чакаше навън и докога щях да изпълнявам заповедите на някой, който дори не знаех дали е истински?