алеята с нощните лампи

Бяха минали едва няколко часа откакто Кейт напусна дома на мис Ериксън, която бе така добра да я приюти за няколко дена и да й даде всичко нужно, но това не беше достатъчно. Въпреки, че се намираше сред толкова много отхвърлени и нежелани хора, малкото ангелче се почувства точно така дори и в тяхната компания. Усещаше, че мястото й не беше там и макар да бе унила, все още не се бе отказала да го намери. Трябваше да има някакъв смисъл от всичко това, от самото й съществуване и въпреки че не се познаваше много добре, усещаше някаква силна амбиция в себе си.
Сега обаче всичко й се виждаше една пълна глупост, тъй като студения вятър бързо бе променил мнението й. Да не говорим за коремчето й, което доста изтормозени звуци, молейки се да му даде нещо за хапване, колкото да залъже глада си. Всичко това я накара да се сети за голямата столова в дома за бездомни, където винаги имаше нещо топличко, което от време на време се оказваше и вкусно. А после я чакаха легълцето и одеялцето си, които й помагаха да прекара и тази вечер. А сега … имаше няколко дървени пейки наоколо и нито едно по-скрито местенце, на което да нямаше такъв вятър.
Тъмнокосата претръпна от студ, като вдигна качулката си и уви ръце около тялото си, сякаш се опитваше да се прегърне сама. Разтри небрежно раменете си, като усети как се стоплиха за секунда, но това горнище определено не й помагаше много. Все пак бе благодарна, защото отдолу имаше само тениска, а спомняйки си за онази нощ, в която я намериха боса по нощница на улицата, се сети че нещата можеха да станат и по-зле. А тогава вдигна поглед нагоре и видя своя лъч светлина.
Срещу нея вървеше сравнително млад мъж, добре облечен и като цяло добре изглеждащ. Беше първия човек, който видя в близкия един час, но след като се стъмнеше очевидно никой не идваше тук. Кейт се замисли как точно да постъпи, дали да не го помоли за малко помощ, но днес не бе видяла нищо добро от хората, които се разхождаха в парка. Затова и реши да смени подхода, като се закани да направи една голяма глупост, но отчаянието я караше да прави много неща, които не желаеше.
Сведе поглед надолу, като се опита да мине максимално близо до него, а щом се изравниха се сблъска „неволно” в него. Беше видяла как няколко хлапета правеха това късния следобед и макар да й се виждаше грешно, в момента бе единствената й възможност. Без много да му мисли, тъмнокосата пъхна леко ръката си в джоба на якето му, докато все още бяха притиснати един в друг, а щом се отдръпна от него, извади единственото нещо, което бе успяла да хване. Не знаеше какво е, но нямаше време да го гледа, затова го прибра веднага в джоба на горнището си и вдигна невинния си морско син поглед към него.
- Съжалявам – каза възможно най-искрено, като нямаше предвид само сблъскването.
Беше минала само секунда, а вече се чувстваше гузно и отново бе започнала да чува онзи досаден глас в главата си, който се опитваше да я накара да върне откраднатото. Но този път Кейт реши да не му се довери. Не той щеше да мръзне цяла вечер в парка. Затова се отдръпна от непознатия и тръгна спокойно по пътя си, като прехапа долната си устна, надявайки се да не усети липсата на нещото, докато не изчезнеше от погледа му. Тя на свой ред прибра ръцете си в джобовете и добре опипа открадната вещ, която с малко късмет можеше да се окаже портфейл.

Дрешки:

Вечерта не беше една от най-приятните и топли, с които се бе сблъсквал Елиът наскоро. Може да се каже, че бе една от най-неприветливите. Елиът можоше да чуе свистящия вятър в ушите си, можеше да усети колко режещо студен беше. Облечен в кожено яке и пъхнал небрежно ръце в джобовете на дънките си, Елиът вървеше нито много бързо, нито много бавно. Пръстите на ръцете му бяха изстинали, студени и леко зачервени. Брулещият вятър бе сковал тялото му, бе разрошил неимоверно много черната му коса, но вместо да се прибере в дома си на топло, той продължаваше все така упорито да върви бързо към целта си. А каква беше тя? Нещо, което и самият той бе в процес на разгадаване. Елиът бе упорит човек, инат и дори и да усещаше лицето си изпръхнало, а други части от тялото си изобщо да не ги усещаше, щеше да бъде трудно да се откаже от това, което бе замислил, от мястото, към което се бе запътил по това време. Макар че самият той си нямаше и напредстава къде отива. Но това беше подробност. Една малка и незначителна подробност,която не касаеше никого другиго, освен Нортмън. А на него не му пречеше ни най-малко, че върви безцелно в студената октомврийска вечер, по чиито улици не се мяркаше жива душа. Тази подробност между впорочем също не пречеше на господина. Той обичаше да бъде сам, да размишлява. А тази вечер съзнанието му беше завладяно от две удивэително красиви жени, от две изключително опасни жени. Жени, които за жалост, сърцето му бе избрало. Не можеше да проумее как винаги изпитваше по-силни влечения точно към тези, към които не биваше да чувства ищо друго, освен омраза и непоколебимост. А вместо това Нортмън беше слаб. Онази двадесетгодишна брюнетка го обезоръжаваше всеки път, когато се изпречеше пред очите му. Този факт не му харесваше. Не му харесваше и това, което тя правеше, тези, на които помагаше. Но не можеше да направи нищо, имаше само два избора - или да я забрави, иххвърляйки я от живота си за постоянно, или да приеме факта, че е силиум, но може би въпреки това могат и да се забавляват заедно, да им бъде приятно. Елиът обаче не знаеше какво да прави. Разберете го првилно, имаше своите нения и убеждения, но в любовта и взаимоотношенията изобщо не го биваше.
Може би това бе една от причините тази вечер да бъде сам, самотно да върви по тъмната алея, вперил невиждащо погледа си право напред. Това не бе от най-разумните неща, които можеше и някога бе правил. Беше разсеян, но това не му перчеше да гледа къде върви. Не му пречеше дв види приближаващото се момиче, преди да усети как то се блъсна в него. Блъсна се в него. Елиът не обичаше да бъде блъскан, бутан или производни. Особено когато алеята, по която вървеше в момента, да бе напълно празна. Въпросното закачулено момиче спокойно можеше да направи двекрачки в страни. Не му стана никак приятно, нямаше да и' се развика за това, може би наистина не бе усетила. Или пък не?
Елиът чу произнесеното с половин уста извинение, очито му доловиха виновния и ивинителен син поглед, вперен за секунди в лицето му. Мъжът присви очи, сбърчи недоволно вежди и остана миг-два замислен.
- Недей. - проговори тихо той лед няколко секунди, но все пак достатъчно силно, за да може отдалечаващото момиче да го чуе. Нортмън се обърна към въпросната фигура и впери погледа си в тъмногто петно, което се предполагаше, че трябва да бъде гърба и'.
- Видях те.
Много добре знаеше, че щеше идеално да разбере какво има предвид. Много добре знаеше какво бе взела от джоба на якето му. Не беше нещо кой знае какво, но не това бе важното. По-сериозният му и по-висок тон целеше да я стресне, да я слаши. Така като я гледаше, едва ли имаше поыече от двадесет. Можеше спокойно да бъде наркоманка - не че Елиът имаше нео против тях - но погледът и', очите и' бяха прекалено чисти, за да бъде зависима. Но това каква беше нямаше значение за него, той просто искаше това,което тя си бе присвоила и което в този момент се намираше в нейния джоб. Нищо друго.