Денят на Стивън бе точно като всеки друг. Събуди се рано сутринта, все си душ, хапна нещо на бързо и излезе навън по работа. Обиколи града на бързо също, за да се увери, че няма да срещне някой познат човек или пък някого, който издирва по дадена задача. И естествено не намери. Сякаш това леко го разочарова. Очакваше да срещне някой, с който би могъл да полафи или да се докачи. Но уви в уличките на Харбор Хилс днес нямаше познати лица. Стийв хвана пътя и бързо, бързо се запъти към големия парк, който беше в близост до града.
Господин Албуш харесваше природата и имаше усещане, че тук щеше да си намери нещо интересно. Той вървеше бавно по една пътека и се наслаждаваше на красивият пейзаж. Големи и зелени дървета. Красиви цвета около алеите в различни цветове. Синьото голямо и просторно небе бе чисто и нямаше и нито едно облаче в този ден. С бавни крачки Стивън вървеше и мислеше за една случка, която от толкова време го глозгаше. Спомняше си как веднъж бе заловил една сянка, жена, и бе напълно сигурен, че тя няма да се измъкне и че наистина е безпомощна в захвата му. Но тя така го бе изиграла, като го ритна в слабото му място и после дим да я няма. Това бе първия и последен път, в който бе изпускал някой и после не го е намирал за толкова време нито веднъж.
И както си мислеше стигна до мостчето в парка. Красивите му орнаменти много се харесаха на Албуш, който се бе спрял до него и го оглеждаше. Внезапно погледът му се спря на една женска фигура, която минаваше по моста точно сега. Нямаше как да не я познае. Това бе точно същата жена, която му се бе изплъзнала. Не можеше да сбърка тази походка, косата ѝ, която се мяташе по гърба ѝ. Точно тя беше. Стивън бързо стигна до моста и се направи, че гледа природата, макар че наистина го правеше до преди малко. Чувайки стъпките на жената по-близо и по-близо, Стийв се обърна и застана точно пред нея.
- И това, ако не е Бианка Хейл. Съдбата май е решила да ми даде втори шанс. - засмя се той като погледна самодоволно девойката.
Усещането, че нещо щеше да се случи явно се оправда с това. Стийв да бе очаквал това да стане, нямаше да повярва. През изминалите месеци изобщо не бе могъл да намери следите ѝ, а сега просто така се засече със сянката, която му бе избягала.

Бианка повдигна единия крачол на долнището анцунг над коляното си. Беше навик, който бе придобила с годините и в днешно време не можеше да прекара часове с анцунг без да повдигне единият крачол над коляното. Не знаеше откъде го бе прихванала, просто го правеше. Понякога съзнателно, понякога - не чак толкова съзнателно. Но въпреки това го правеше. И ако имахте задача да разпознаете Бианка Хейл сред група девойки, всичките облечени в анцунги, то госпожица Хейл щеше да изтъква не само с уверения си вид и онова приятно и мистериозно излъчване, което излизаше от нея, но и с повдигнатия крачол. Не, че някога щеше да ви се случи да правите подобно нещо, просто да отбележим.
Тъмнокосата бавно закрачи към мивката в кухнята. Вече си бе взела сутрешен душ и единственото нещо, от което се нуждаеше в момента бе чаша вода. Приятна, студена чаша вода, последвана от може би сандвич (според зависи какво имаше в хладилника). Стигайки обаче до мивката, Бианка смръщи поглед. Мивката беше пълна с прибори от снощното хапване, чийто ред на миене, ако Бианка си спомняше правилно, а тя си спомняше правилно, се падаше на Сам. Изтцъка няколко пъти преди да хване една от чиниите (много внимателно, с крайчетата на показалеца и палеца си), покрита изцяло с мазнина и останки от храна. Направи отвратена гримаса и остави бързо чинията там, откъдето я беше взела.
"Това момче от вълци ли е отгледано?", помисли си брюнетката, поправяйки мисълта си: "Кого заблуждавам?! Дори и вълците са по-подредени и чистотни."
Поклати глава и се наведе към шкафа отдолу, изваждайки си празна измита чаша. Ако Сам си мислеше, че сестра му щеше отново да върши неговата работа, много се лъжеше. Напълни едвам чашата с вода, доста време се опитваше някак си да я мушне под чешмата без да докосва мръсните прибори и в същото време пазейки се да не се напръска с един Бог знае какво имаше по тези чинии. Отпи от чашата с вода няколко глътки и се запъти към стаята си. Беше ясно, че няма да закусва. След гледката в мивката, на момичето ѝ се отяде.
Преоблече се бързо и излезе от апартамента, като се надяваше докато се прибере, господин Сам да бъде поне измил приборите.
Разходка в парка беше идеята, завъртяла се в главата на Бианка, докато бавно крачеше по улиците на Харбъх Хилс. Вече беше посетила почти всички места, на които един човек можеше да отиде в града. Все пак не бе от вчера тук. И можеше с ръка над гърдите си да каже, че градчето ѝ харесваше, много при това. Не беше като големите градове, но на кого му е притрябвало толкова отровни газове, когато можеше да се наслаждава на прекрасната природа и обстановка точно тук, в Харбър Хилс.
Госпожица Хейл успя да стигне моста и позабави крачките си. Искаше да се наслади максимално на гледката, която се откриваше от тук. Реката, зелената трева, шарената сянка... Вятърът закачливо играеше с косите ѝ. Беше изключително приятно.
Приятно, докато стар познат не се изпречи на пътя на Сянката.
"Той."
-Ти. - Каза изненадано Бианка, отстъпвайки леко назад.
Погледна го право в очите. Нямаше начин да забрави човека, Ловеца, който се бе опитал да я отвлече преди няколко месеца. Помнеше много добре какво бе станало, сякаш се бе случило вчера и знаеше, че не бе толкова невинен и приятен мъж, за какъвто се бе представил първоначално.
Един съвет, дами: никога, абсолютно никога не се доверявайте на красиви мъже, търсещи помощ за каквото и да било. Бианка беше сторила тази грешка веднъж и за малко да ѝ коства едва ли не живота. Дявол да я вземе, ако втори път я повтореше.
-Кой проклет вятър те е довял насам? - повдигна вежди момичето.

Албуш нямаше намерението и този път да се случи нещо неочаквано като предния път. Ловецът бе човек, който се учеше от грешките си и точно заради това бе един от най-добрите в бранша. Внимателно огледа сянката, която седеше точно пред лицето му. Очите му постоянно се местеха и то много бързо. Проследяваше и най-мъничкото движение от страна на съществото. И отново се чудеше как бе успял да я подцени онзи път и тя да му се изплъзне ей така. Стивън знаеше много добре, че не трябва да подценяваш някой, когото не познаваш и винаги да си готов, но тогава нещо бе станало и хоп, каквото станало станало.
Стивън се усмихна за миг, след което пристъпи една крачка напред.
-Нека помисля... - предаде си вид на замислен за секунда - ...ами вятъра наречен кола ме доведе тук. - не пропусна възможността да си покаже докачливия нрав.
Лекия бриз, който духаше правеше времето много по-приятно, от колкото бе инак. Слънцето печеше жарко, а нямаше нито един облак да го скрие поне за минута две. Но господин Ловецът, бе свикнал на такива времена, все пак нищо не са в сравнение там където бе преминал обучението си.
Погледът му бе все така съсредоточен върху девойката срещу него. Не желаеше да му убягват неща. Абсолютно всяко движение ѝ следеше. Колкото ѝ красива да бе тя, Стивън не се разконцентрирваше от този факт. Сега единствено мислеше какво да прави с нея, когато я хване. Искаше мъст за това, че го бе направила на глупак при предната им среща с онзи номер. Само ако не бе толкова изморен да се прави на загубен човечец, за да я залови, може би щеше да бъде друг обратът тогава и най-вероятно това сега нямаше да го има.
- Знаеш ли. Колкото и да си красива, не мога да те пощадя. Мисля още сега да свърша това, което предния път не успях. - чисто и директно заяви намеренията си Стийв. - Този път няма да избягаш със същия трик.
Той не бе от типа хора, които увъртат с разни лафове, бъзици или шеги думите си. Директно ти казва какво ще прави и действа. А може и да пусне някоя шегичка, но след като е заявил намеренията си. И определено сега изпитваше голямо задоволство от факта, че се засече с човека, който търсеше от месеци.

Бианка погледна ловеца с повдигнати вежди и скръсти ръце пред гърдите си. Сякаш очакваше от него да каже адски добро обяснение, което щеше да разкара съмненията на Бианка, че той е психично болен. Имайки се на предвид начина, по който той я гледаше, местейки очите си толкова бързо по цялото ѝ тяло, нищо чудно, че госпожица Хейл имаше своите съмнения за психичното здраве на мъжа пред нея. А това, че беше ловец никак не помагаше. Толкова много убийства на невинни Сенки не можеха да се отразяват добре на ловците. Каквото и да си казват, за да може да улеснят варварската си и изключително отвратителна работа, не можеха да се абстрахират от факта, че Сенките бяха като хората. Изглеждаха точно като тях, чувстваха, дишаха, бяха същества точно като хората, каквито бяха самите ловци. Единствената разлика е, че са надарени със сили, които плашеха да смърт обикновените хора. Ала всичко останало, то беше като на хората. И ловците много добре знаеха този факт. Част от тях, била на съзнателно или подсъзнателно ниво, знаеше, че убиват същества точно като тях самите, а убийството никога не се отразяваше добре на психиката. Най-вече на тази на хората.
Може би мъжа наистина беше луд, а може би погледа му беше съвсем нормален, имайки предвид, че пред него стоеше Сянка, която той не бе успял да залови. Вероятно сега си мислеше как я бе оставил да избяга? Как не бе предвидил нещата, как я бе подценил и я бе оставил да избяга толкова лесно, толкова бързо. Съвсем скоро щеше да започне и да си намира извинения за случилото се. Бианка дори би се хванала на бас, че в момента ловеца мислеше и какво би направил с нея веднъж щом я хване. Жалко, че Би щеше да го разочарова отново, но не би му позволила и с пръст да я докосне.
Девойката не потрепна когато мъжа направи крачка към нея. Вместо това леко се подсмихна.
-Ама той имал чувство за хумор - каза подигравателно тя.
При следващото отваряне на устата, самодоволната усмивка на Бианка украси лицето ѝ. Точно както си бе и помислила, ловецът мислеше, че ще може да я залови. Беше прекалено сигурен и това щеше да бъде грешката му.
-Мислиш ме за красива? - Не успя да прикрие самодоволната си усмивка, а и не искаше. - Кажи ми, какво харесваш в мен? Косата, очите, усмивката, устните - започна да изброява Бианка, като в края гласът ѝ стана едва доловим, а тя го гледаше предизвикателно. - А може и нещо друго? - подсмихна се.
Очевидно се подиграваше. Макар и Бианка не бе от типа хора, които с радост го правеха, тя не можеше и да отрече, че започваше да ѝ харесва да се подиграва с него.
-Внимавай само, ловецо. Не искаме да се влюбваш, нали така?

Албуш се изсмя високо на глас сякаш някой туко-що му бе казал най-добрата шега на света. Не можеше да не го направи след последното изречение на госпожица Хейл.
- Не ме разсмивай. Аз да се влюбя и то в теб?! Никога. - самодоволната усмивка седеше на лицето му.
Да се влюби и то в нея. Дори да е последната жена на света не би го направил. Все пак той е ловец, а тя сянка. Но не е само това причината. Стивън не желаеше да се обвързва с някой за дълго време. Никога не се е влюбвал истински в жена, единствено е спал с тях, т.е. той е женкар. Обича компанията на жените и техните ласки, но обвързването не е негов тип. Страхува се какво ще стане, ако някога се влюби в някоя жена и то толкова, че да мисли само за нея. И все пак нямаше шанс да стне това и то точно с някоя сянка.
- Гледай да не стане обратното. Не искам да ти разбивам мъничкото сърчице. - подигра се и той.
Не можеше да отстъпи и нямаше да го направи. Остроумието му бе наистина на добро ниво, но предпочиташе да не се разправя много с някой, но щом е жена малко остроумие не би навредило. Поне така малко по малко се доближава до целта си, която е да залови сянката.
- Да, мисля те за красива, но само заради острият ти език. И да, харесвам нещо друго в теб - твърдоглавието ти. - не, не можеше да се спре.
Не се ли харесваше с някой бе толкова несериозен в говоренето, колкото е сериозен, когато някой негов познат изпадне в беда и трябва да му помогне. И ако беше някой друг сега да се бе отегчил, но в компанията на тази сянка, в скоро време нямаше да му доскучае. Само ако не му се налагаше да я хваща и след това да ѝ връща за случката и да не бе сянка би се позабавлявал с нея.
- Само да се изясним. Не си падам по теб, ако случайно го мислиш. Просто искам да те заловя и след това измъчвам. - дори когато е занасяше оставаше сериозен с делата си и мислите си.

–А ето, че аз стоях тук и те мислех за поредния женкар. Но ти, ти наистина си бил различен. - Бианка го погледна изненадано, но веднага след това не успя да сдържи смеха си, а той толкова звънлив и заразителен се разля из тишината, обградила ловеца и Сянката.
Бианка се опита да запази самообладание, но обстановка сама по себе си беше леко комична. В парка, една Сянка, която можеше да се превръща в каквото животно пожелае, се подиграваше с ловец, който беше достатъчно глупав и наивен, за да си мисли и всъщност да си вярва, че може да я залови. Естествено, беше напълно невъзможно г-н "Страшен badass ловец" да залови Бианка и може би част от проклетото му нагло същество осъзнаваше това, но той просто не искаше да си признае. Бианка можеше с лекота да му избяга по минимум петнадесет различни начина, а имайки се на предвид колко изобретателна е г-ца Хейл, ловецът определено нямаше никакъв шанс да я залови. Преди месеци не бе успял да го направи дори и в тъмна уличка, егото му наистина трябва да е изключително голямо щом си мислеше, че ще успее на открито в парка по средата на деня.
- Само да се изясним. Не си падам по теб, ако случайно го мислиш. Просто искам да те заловя и след това измъчвам. - Гласът му не потрепна, беше толкова сериозен. Бианка можеше да каже, че мъжа определено вярваше в думите си.
Брюнетката изпита леко притеснение що се отнася до последните три негови думи, но не позволи да си проличи. Остана със същото самодоволно изражение и стойка, лъхаща на увереност и женственост.
-Под други обстоятелства казаното от теб щеше да звучи много примамващо - Бианка се подсмихна.
И двамата играеха опасна игра, Ан осъзнаваше това, но беше риск, който беше способна да поеме.
-Хайде, нали си толкова убеден, че може да ме заловиш - давай. - Девойката подаде ръцете си напред към мъжа с дланите нагоре.

Стивън много добре знаеше, че Сянката преиграше и най-вероятно щеше да му извърти някой номер. Точно това нямаше как да го заблуди. Навярно и тя го знаеше, но явно си мислеше, че Стивън би се поддал на това и да реши, че тя наистина се предава.
- Този номер вече е изтъркан. Да не ме мислиш за глупак. - рече това Албуш и направи една крачка към Сянката.
Не, този път нямаше да се разсейва с нищо и определено щеше да направи, така че да залови Сянката и то веднъж за винаги. Знаеше каква ѝ е способността вече, все пак предния път така му се измъкна. Определено сега нямаше да ѝ мине номера. Подлъгваше го да се пресегне да я хване за ръцете и тя да се превърне в някоя птица или нещо и да му избяга под носа. Албуш не бе вчерашен и тя го знаеше много добре. Ако искаше да му извърти номер трябваше да опита нещо по-различно от това.
Той погледна девойката пред себе си като най-нахално си седеше и мълчеше без да прави нищо друго. Опитваше се да разгадае стратегията ѝ или поне да измисли някой начин да я залови без да му избяга. Толкова трудна мишена до сега не бе срещал през живота си като ловец. Колкото и дълго да е гонил някоя сянка, я е залавял рано или късно и то при първата му среща с дадената сянка. Не го бяха разигравали толкова жестоко. Стивън вече бе започнал да оформя някакъв план за действие и се надяваше да стане.
- Някой друг изтъркан номер да имаш в ръкава. Ако имаш направи го, защото после ще е късно за него. - усмихвайки се подло каза Стивън.

- И какво ще направиш? Ще извадиш от магическия си джоб мрежа, с която се ловят птици, за да може да ме уловиш ли? - засмя се гласно Бианка. - Не бъди глупав, ловецо.
На лицето ѝ се показа онази самодоволна и победоносна усмивка, придавайки още по-голям чар на притежателката си. Планът на Бианка вървеше както тя се надяваше. Беше объркала ловеца, беше го накарал да се пита какъв е планът ѝ, какъв е следващият ѝ ход, защо прави тези неща, какво е намислила. Личеше по изражението на лицето му. Колкото и да се опитваше да го прикрие, Бианка го виждаше в самите му очи.
- Хайде, де - Бианка подаде още малко напред ръце, едвам докосвайки връхните дрехи на ловеца с тях.
Не отдръпна поглед от очите му, сякаш се взираше в душата на ловеца. Нямаше как да не го е накарала да се почувства леко неловко, да си зададе куп въпроси отново действията ѝ, да преосмисли всеки един свой план и да си създава още няколко резервни за всеки случай. Да не спира да си задава въпросите ''Какви са ѝ мотивите?", "Защо прави това?", "Намислила ли е нещо?", "Какво?". Докато всъщност плана на Бианка беше много по-прост отколкото той си мислеше. Отколкото всички вие си мислехте. Може да я помислите за луда, може да я напсувате няколко пъти наум, задето е решила да направи това, което ще направи, но в крайна сметка тя разбираше от това да бъде Сянка и какво е нужно на една Сянка, за да оцелее. И точно в този момент, точно по това време, точно срещу него, за да може Бианка да оцелее, тя трябваше да му позволи той да я залови.
Да, да, да. Мислете каквото си искате, бъдете глупави и съдете преди да сте чули изцяло плана на г-ца Хейл. Тя можеше да е много неща, но не беше толкова глупава. Всъщност изобщо не беше глупава и мотивите ѝ бяха съвсем логични, само ако я оставите да ги изкаже. Ако ловеца я залови, той ще я отведе на специално място, където щеше уж да я измъчва, предоволен от фактът, че е успял да я хване, докато изобщо не осъзнаваше, че Бианка можеше да му се измъкне всеки момент. А когато един мъж постигне целта си, той се възгордява и не осъзнава какво казва, колкото и сдържан да е. По този начин Бианка можеше да разбере кой е, какво иска от нея, кой го е изпратил за нея, какво знае той за града, какво знае за самите Сенки, преследва ли някой от близките ѝ, познава ли други ловци, какво може да ѝ каже за тях. Стига Бианка да зададеше правилните въпроси, а тя щеше, ловецът можеше да ѝ даде всякаква информация, от която Сянката се нуждаеше. На всичкото отгоре щеше да види къде живее и щеше да е повече от способна да го следи след като се измъкне, защото Бианка планираше и да му се измъкне. А цената за всичко това беше просто няколко рани и болка, с която жената можеше да се справи.
Сега кажете, не я мислите за толкова глупава, нали? Помислете колко неща можеше да направи с информацията, която ловеца щеше да ѝ предостави на тепсия. И той дори не осъзнаваше. Мислеше си, че тя го обърква с досегашните си действия, за да може да го разсее с въпроси, и след това изведнъж да му избяга. И Бианка знаеше и част от плана ѝ е да го заблуди по този начин.
- Е, не ми оставаш друг избор - каза тя и направи крачка назад.
Миг по-късно пред ловеца стоеше лъвица, която изръмжа право срещу него. Той потрепна. Все пак диво животно стоеше пред него. Но веднага след това върна непоколебимият си външен вид. Бианка се наведе, готова да го нападне, но в следващият миг побягна на другата страна.
Стига да искаше, можеше да го разкъса. Стига да искаше, можеше да се превърне в слон и да го смаже, преди той да е успял да извади пистолета, към когото сега посягаше. Стига да искаше, но тя не го. Не искаше да го нарани, въпреки всичко. Не беше от типа хора, които причиняваха болка само, защото могат.
Чу се изстрел и Бианка падна на земята, възвръщайки човешкия си вид. Не беше смъртоносна рана, куршума одраска кожата ѝ, но беше достатъчно, за да я забави и да наруши баланса, който пазеше, затова и се намери на земята. Повдигна блузата си, поглеждайки към раната на ханша ѝ. Молеше се само да не ѝ остане белег. Чу стъпки и след миг ловеца заби инжекция в кожата на врата ѝ, точно на сънната артерия, и пет секунди след което Бианка изпадна в дълбок сън. Поне, докато той не решеше да я събуди от него (дано не с целувка!), за да може да се наслади на виковете ѝ, докато я измъчва.
Да, Бианка може би беше луда глава до известна степен, но беше готова на всичко, за да предпази себе си, семейството и приятелите си и рода си.