I don't ever wanna let you down
I don't ever wanna leave this town
'Cause after all
This city never sleeps at night
It's time to begin, isn't it?
I get a little bit bigger, but then I'll admit
I'm just the same as I was
Now don't you understand
That I'm never changing who I am
Имаше нужда да остане замалко сам. Сам със себе си, сам с мислите си. Не че в по-голямата част от времето си не бе сам, но искаше нещо различно. Да лежи в леглото си, нямайки възможността да заспи и да си почине поне малка, беше по-лошо дори и от самотата през деня. Сякаш четирите стени, от които беше обграден, го задушаваха, притискаха го. Сякаш завивките, макар и леки като перце, щяха да го смажат с тежестта си. Да не би да започваше да полудява?
Завъртя се за пореден път в леглото си. Топлина и задух се усещаха във въздуха, дори при отворен прозорец, макар и да минаваше полунощ. Може би и самият Хоуп бе прекалено напрегнат и това допълнително го затопляше и притискаше, не се знаеше. Единственото, което бе известно на брюнетът, бе това, че не можеше да продължава все така.
След поредната уморена въздишка, момчето стана внезапно от леглото си, при което завивките се разпръснаха всички посоки. Отиде до гардероба по спомен, тъй като не виждаше абсолютно нищо, нищо, че очите му бяха свикнали с тъмнината. Първите няколко секунди мъжът не направи нищо. Постоя загледан право напред, а след това се подпря се на крилата на гардероба. Без да се замисля дори, звади дънки и някаква тениска, взе телефона си и ключовете, и най-накрая излезе на чист въздух.
И в действителност, въздухът бе толкова натежал от знойната горещина, разстилаща се над земята посред март месец, че всичко бе тихо, замряло. Не се виждаше жива душа по улиците. Задухът се усещаше и пречеше на всеки да диша, а и явно да върви. Не че очакваше да срещне минувачи посред нощ, но няма значение.
Дилън вървеше безцелно напред и се чудеше къде да отиде. Не знаеше. А и му беше все тая. Където и да отидеше, каквото и да направеше, беше му все тая, само да беше далеч от онази къща, от онази стая, която чувстваше като собствен затвор в този момент. Единственото, което искаше, бе да се разсее малко, да забрави за малко, да премахне невероятната топлина, която се бе напластила в тялото му. А това си бе малко трудно, предвид горещината, която се бе просмукала навсякъде. Дори асфалта бе нажежен.
Незнайно как безцелният му път го отведе до плажната ивица. Огледа се наоколо, но обстаноката не му се видя позната. Може и да не беше идвал в тази част на плажа преди.
Продължи със своето бавно, безцелно и хаотично разхождане, като се наслаждаваше на всяка глътка въздух, който поемаше. Лекият трепет на вятъра, предизвикан от морето и неговите мънички ълни, го разхлаждаше. Стана му малко по-добре. Но въпреки това, след няколко минути сметна, че наистина започна да полудява. В близката далечина зениците му ясно долавяха очертанията на човешка фигура. Дали бе възможно да е човек в този час? Не можеше да прецени, не можеше да каже. Затова, въпреки че всичко в него крещеше да остане на мястото си, противно на здравия си разум, Райли забърза крачка. Беше толкова въодушевен, искаше да разбере кой е човекът пред него и защо се скита в късен час.
Не след дълго мъжът успя да настигне момичето - щом имаше дълга коса, логично бе да бъде момиче. Ала не се престрашаваше да я заговори. Защо бе бъзлив, при положение, че нещо му подсказваше да я повика. Нали уж слушаше себе си, сега какво щеше да стане? Да чака момичето да усети присъствието му и да се обърне тя? Хм... всъщност, това никак не бе лоша идея.