Сянка означава смърт.Не в буквален смисъл, но се подразбира.Няма вечен живот.Да си сянка не означава,че ще живееш вечно.Рано или късно всички умират, някои по-рано от други.Дори и сенките.Ние не можем да си позволим вечността.Не е заради ловците.Те нямат общо с това,въпреки че убиха хиляди сенки.Всеки ще умре.Дори и ние имаме слабости.Не е естествено едно същество да живее вечно, затова сме податливи на болести, а и всички знаят,че отрежат ли ни главата е свършено с нас.
Понякога се питам кога ще дойде моят край.Питам се какъв ще е.Живях добре, много добре при това.Някои сенки биха ме определили за луда, защото пратих запис на ловците и после много от тях бяха по петите ми.Но не ме хванаха благодарение на дарбата ми.Чудя се дали някой ден тя ще ме подведе.С годините човек се научава да използва дарбата си по-добре.Но дарбите ни могат ли да ни предадат?Могат ли да ни излъжат и така да намерим смъртта си?Тогава ще сме способни ли да направим нещо? И въобще способни ли сме да спрем този процес?Прекалено много въпроси, които ще останат без отговор.
Останахме малко и неопитни.Някога познавах много по-възрастни сенки от мен, но вече не знам дали са живи.Едва ли са издържали на нападенията.Все пак не всеки има правилната дарба, а дарбите са единственото нещо,което ни опази през годините.Всичките смъкнати ръкави и укривания не можеха скрият същността ни, само дарбите ни останаха.Дарбата е нещо,което се полага на всеки от нас.Съдбата избира тези,които трябва да оцелеят и им дава подходящата дарба, за да се опазят.Всъщност системата не е лесно.Не знам дали някога ще я разбера или дали въобще вярвам в нея.Знам,че аз имам късмет.Извадих късмет,че притежавам тази дарба.Сестра ми нямаше този късмет, както и останалата част от семейството ми.
Не знам дали ме е страх от смъртта.Не знам дали я искам, но я очаквам.Напоследък ме е налегнало особено предчувствия, сякаш е предупреждение за смърт, но не знам дали е за моята.Знам,че ще стане нещо ужасно и съм сигурна,че и останалите сенки носят това чувство у себе си.Някои просто не му обръщат внимание, за което благородно им завиждам.Но трябва да се готвим за нещо голяма.Проблема е,че няма как да се готвим, като не знаме какво ни очаква.
Излязох от вкъщи с надеждата да се разсея и да се отърва от всички тези натоварващи мисли, които заемаха вниманието ми.Бях остаряла щом мислех чак толкова.Казват,че с годините идва и мъдростта, но не знам доколко помъдрях.Отново мислех…
Взех си кафе от близкото кафене.И се отправих на дълга разходка с надеждата,че ще намеря нещо,което да е разсее.Е, винаги се намираше.Винаги ставаше нещо в този глупав свят, но поне нямаше как да ми писне.
Прекарах следващите няколко минути, вървейки безцелно , неусетно се озовах в в някакви затънтени улички, на които не бях попадала.Май се бях изгубила, но щях да намеря пътя рано или късно.Продължих да вървя и чух нечии гласове.Имах ясното намерение да ги попитам за пътя,но уви съдбата ми предложи едно приятно или не чак толкова приятно отмъщение.
-Съветвам ви да я оставите, момчета.-Извиках, приближавайки се напред.
Те бяха ловци, около шест на брой,които изглежда бяха наобиколили млада сянка.Колко обичах подобни моменти.Погледнах момичето.Дали имаше подходяща дарба, за да се справи.Е, аз щя да се намеся, не можех да не се.Някой от ловците извика нещо от сорта „не се бъркай“, което не ми направи чак такова впечатление.Никога нямаше да се научат.
-Говоря сериозно.-Допълних, като оставих чашата кафе на земята.-Не знаете какво ми очаква.-Намигнах на момичето, а на лицето ми се появи самодоволна усмивка.