Промяната бе нещото, което човек поне веднъж трябваше да направи в своя живот. Промяната бе нещото, което му помагаше най-много и в същото време най-много му пречеше. Промяната наистина бе едно много коварно нещо и едва ли всеки човек бе способен да се справи с него. Челси Паркс обаче беше и го беше доказала неведнъж. Животът и' на няколко пъти се бе сривал и се бе преобръщал с главата надолу, без абсолютно никаква надежда за оправяне и преподреждане. Госпожицата обаче някак си успяваше, винаги успяваше да намери някакво решение. Дали бе лесно, или не, дали бе правилно, или не, бе решение и за един момент от живота и' оправяше всичко, всички неприятности и проблеми. Може би това решение бе само временно, моментно, но след него блондинката измисляше още едно, и още едно и така, докато нещата не се подреждаха самички, без да е нужно някаква външна сила да им влияе. Понякога това отнемаше време. Много време. Промяната бе нещо изключително бавно, мудно и болезнено, трудно за привикване. Хората се бояха от нея, но Челси най-добре знаеше колко полезна можеше да бъде тя. Разбира се, не винаги. Понякога промяната можеше да те съсипе, но замисляйки се, това можеше да го направи всяко обикновено същество, всеки обикновен предмет, всяко нещо, което правиш. Промяната, тя беше като всичко останало. Само където беше за по-силни хора. Силни не физически, а силно психически. Тя бе за хора, които имат силен, борбен характер, за хора, които ще устоят шибащите удари на съдбата като здрави и дебели клони и няма да се преклонят и пречупят лесно надве като онези крехки вейчици по току-що разцъфналите зелени дръвчета.
Челси Паркс причисляваше себе си към онези хора с борбен характер, макар характерът и' да бе много повече труден и гаден, отколкото борбен. Но все пак, да, можеше да се каже, че характерът на госпожицата бе сравнително борбен и силен, имайки предвид всичко, което бе преживяла и което продължаваше да изживява. Защото животът на една сянка никак не беше лесен, не беше спокоен, а бе пълен с нерви, сривове и спадове. Може би, за да бъдеш сянка, трябва да имаш издръжлив характер, но блондинката познаваше толкова много страхливи индивиди, така че едва ли можеше да се определи нещо, подобно на това. Не разбирайте погрешно, Челс също се страхуваше, но има разлика между това да си страхлив и между това да се страхуваш за живота си. Самата тя се надяваше да бъде от втория тип -хора-сенки-, или поне се опитваше да бъде такава. Затова не се боеше от промени. Никак даже.
От малкото и страхливо момиченце, изгубило родителите си, от онова наивно същество, все още вярващо, че светът е прекрасно място за живот, Челси се бе превърнала в коренно различна жена. Да, вече беше жена. Борбена и независима жена, държаща на своето. Жена, която не се притесняваше да заяви мнението си, жена, която рядко се страхуваше от хората - освен ако не бяха обучени убийци, които я преследваха с брадва в ръка. От необщителното момиченце, тя се бе превърнала в същество, чиято главна цел бе да познава възможно колкото се повече хора. Разбира се, някои от тях намразваше още след като ги видеше, макар че омраза никак не бе точната дума. Челси не мразеше, рядко бе мразила. Според нея това бе едно напълно ненужно чувство. Макар хората да казват, че границата между любовта и омразата е прекалено тънка, блондинката не го вярваше. Все още не се бе намерил човек, когото да обикне и след това да намрази, нито пък обратното. Макар че се случваше всичко. Живот бе това, въпреки всичко. Случваха се неочаквани неща.
И като говорим за неочакваност.
Госпожицата бе решила онази сутрин да посети едно от любимите си места в това градче. И когато се насочваше към онова малко, но така приятно басейнче, съвсем не подозираше, че там може би ще срещне някого, когото познава, някого, когото и' е доста близък. Не си и помисляше дори, че може да срещне братовчедка си. Както и сами може да се досетите, Челси нямаше първи братовчедки - или поне не и' бе известно да има. Родителите и' бяха сенки, но човекът, когото тя разпозна още с прекрачването на прага, братовчедката, която не бе виждала от години, да, тя наистина бе човек. Челс едва ли можеше да каже с точност каква точно братовчедка и' се пада, но много добре помнеше как двете със Скарлет бяха израснали заедно и колко много си приличаха, когато бяха съвсем малки. Скарлет. Същото онова момиче, което имаше толкова руса и дълга коса, че човек можеше да завижда. Същото онова момиче, чиято усмивка можеше да те заслепи от чаровност. Същото онова момиче, за което случайно бе чула и разбрала, че е дъщеря на Алек Брадли. Не знаеше дали е някакво съвпадение, или не, все пак толкова години бяха минали, откакто не се бяха виждали. Но дори и като малка, Челси не помнеше братовчедка и' да бе споменавала каквото и да е било за баща си. Естествено, нали е бил в затвора. Както и да е. Скарлет беше нейна братовчедка и в този момент госпожица Паркс трябваше да мисли за нея, а не за предполагаемия и' баща. Странно нещо бе съдбата, нали? Да познаваш бащата на братовчедка си по-добре от самата нея. Съдба, наистина.
- Не обичах, така е. Но се промених много, и то отдавна. -  отвърна госпожицата с лека усмивка. Тя наистина харесваше Скарлет, радваше се да я види, но въпреки това не можеше да и' се довери напълно, все още. Природата и' не го позволяваше. И като заговорихме за природа, блондинката за секунди плъзна погледа си надолу по ръката, проверявайки за татуировката си. Обилното количество фон дьо тен и съвсем лежерната блуза, която бе облякла, уж за да прикрие банските си, все още идеално прикриваха това, което всъщност не биваше да бъде видяно, не и от хора, на които нямаше пълно доверие.  
- Не сме се виждали от много време. Не знаех, че си се върнала тук. - промълви с предизвикателно-доволна усмивка Челси и в сините и' очи заигра едно закачливо малко, опасно пламъче, поне на такова приличаше. Но познавайки блондинката, едва ли вещаеше опасности. По-скоро игрички и забавления, но все пак всичко зависеше от компанията на госпожицата. Едва ли братовчедката, която не бе виждала толкова време, щеше да създаде някакъв проблем, но животът бе непредсказуем, каквото и да казваха хората.