Месец и половина. 
Точно толкова време беше изминало от раздялата на госпожица Паркс със Сам. Точно толкова време тя се преструваше, че нищо чак толкова важно, не се е случило. Точно толкова време госпожицата отбягваше по всякакъв начин бившето си гадже, човекът, когото все още обичаше с цялото си сърце. Месец и половина Челси си казваше, че онзи понеделник е постъпила по възможно най-правилния начин и за двама им. Месец и половина се опитваше да си втълпи, че може да живее както преди, без Сам, без да се нуждае от него. Месец и половина тя казваше на всеки, че никога не е била по-добре, а вътрешно искаше да заплаче, най-накрая да разчупи онази обвивка, която нарочно създаваше. Месец и половина тя не бе казвала на никого какви са истинските и' чувства, колко съсипана се чувстваше. Точно толкова време се опитваше да забрави Сам.
И всичко беше безуспешно.
Колкото повече си казваше да не мисли за него, толкова повече се сещаше за господин Холт, за всички мигове, които беше прекарала с него. Колкото повече си казваше, че вече не я интересува, виждайки как поредното момиче се закача с него, толкова повече и' се искаше да я хване за косата, за да разбере, че той е забранена територия. Колкото повече налагаше на себе си да не го търси из множеството, толкова повече се улавяше, че обикаля гимназията, само и само за да го види, дори и отдалеч. Колкото повече искаше да го изкорени от живота си, колкото повече искаше да не я боли, да забрави за всички прекрасни моменти, да изгори или изтрие всички снимки, толкова повече осъзнаваше, че няма силата, смелостта да го направи. Даже напротив, отново се размекваше, отново плачеше, разглеждайки общите им снимки. Колкото повече си повтаряше, че не го обича, толкова повече осъзнаваше, че без него вече не е същия пълноценен човек.
И въпреки всичко, продължаваше да върви с гордо вдигната глава и когато го види с нищо да не показва, че иска да го прегърне, да се сгуши в него като загубено кученце, търсещо подслон и загрижен господар. Тази нейна гордост беше виновна. Тя не и' позволяваше да склони глава и да му каже, че си го иска обратно. Тази нейна гордост постоянно и' натякваше, че Сам вече не я обича, че я е забравил. И това я побъркваше, Челси не искаше да слуша подобно нещо, не можеше даже и да си го помисли. Тази мисъл я убиваше, разкъсваше всички малки надежди, които таеше дълбоко в себе си, че някога някак си нещата могат и да се оправят. Макар да се съмняваше. Съмняваше се, защото някак си знаеше, че тя е виновна. Челси не успя да му прости, Челси беше тази, която поиска да се разделят, а не заедно да преодолеят проблема. Челси беше тази, която не успя да преглътне гордостта си в името на любовта. Защото тя наистина обичаше Сам, всяка една частичка от нея продължаваше да го обича. Въпреки всичко, въпреки всички той и' липсваше, всеки ден. Всичко и' напомняше за него и в тези моменти, госпожица Паркс се чувстваше отвратително слаба. Нуждаеше се от него, но дори не можеше и да си помисли да го потърси. Сякаш беше забранено. А може и да беше, за нея. Може би тя си бе наложила несъзнателно тази проклета забрана. Но не се знаеше нищо със сигурност, освен факта, че блондинката се бе оказала наистина един голям и непреклонен инат, който ще предпочете да страда, да вика, да плаче, но не и да признае какво наистина чувства.
Дори и тази вечер.
Всъщност тази вечер бе поредната подобна вечер. Вечер, в която бе вързала косата си на небрежен кок, от който стърчаха непокорни руси кичури. Вечер, в която носеше една раздърпана тениска с размер, доста по-голям от нейния. Вечер, в която апартамента и' беше тъмен и неосветен, а единственото светещо нещо беше лаптопа и', чийто екран излъчваше синкава, но дразнеща за очите светлинка. Светлинка, която се отразяваше в уж бялата кутийка от течен шоколад, и я правеше да изглежда зловещо. Това беше поредната вечер, в която Челси Паркс Флеминг не съществуваше, а това, което бе останало от нея, не беше нещо, което хората желаеха да видят. Затова за пореден път беше сама вкъщи, правейки така, че да изглежда, че домът и' не е обитаван. За пореден път ухото и' долавяше тихите звуци и тонове на песните, които се пускаха една след друга. За пореден път разглеждаше едни и същи снимки, а ръката и' трепваше, натискаше по-силно с безименния си пръст, погледа и' проследяваше появилия се бял прозорец и малкото надписче "Изтрий". За пореден път обаче нямаше смелост да го натисне и видимият спомен да изчезне. Защото много добре знаеше, че дори и да изтрие всички снимки, това нямаше да бъде решение, защото имаше част, колкото и малка да бе, в мозъка и', която нямаше да и' позволи да забрави за спомена, който дадената снимка правеше видим, нямаше как да го заличи, а част от нея и не искаше.
И внезапно, измежду промеждутъка на песните, полутъмната стая се огласи от силна мелодия. Още нещо проблясна и освети със слабата си светлина помещението, или по-скоро районът около въпросния предмет. Погледът на Челси се стрелна към телефона и', захвърлен някъде по-надолу в леглото и'. Тя се надигна леко и отмести лаптопа от себе си. Знаеше кой и' звъни, позна по мелодията. Но въпреки всичко колкото можеше по-бързо прелази неоправеното легло и грабна тънкия телефон в ръцете си. От светещия екран я гледаше Сам, нито усмихнат, нито намръщен. Просто перфектен. Ръката и' се разтрепери, сърцето и' заби силно. Блондинката усети как всичко в нея искаше да натисне зелената слушалка. Искаше да вдигне, искаше да го чуе, нуждаеше се от това. И наистина, за няколко секунди, почуди се. Двоумеше се дали да вдигне, или не. Но не го направи в крайна сметка. Остави го да звъни. Захвърли го някъде, дори не видя в кой точно край на леглото падна. Просто искаше проклетия телефон да е далеч от нея, за да не направи някоя глупост, като например да се обади. Просна се назад и матракът пое тялото и'. Хвана първата въглавница, която успя да намери и закри лицето си с нея. Не искаше да слуша дори и песента, но нямаше смелост да му затвори. По дяволите, за какво я търсеше? Защо я съсипваше допълнително? Но Сам не знаеше, че предизвиква това в нея. Пред него тя се държеше коренно различно. Звъненето спря за секунда, но в следващият момент всичко започна от начало. Няколко пъти по този начин. Челси не успя да преброи всичките пъти, в които Сам и' бе звънял преди тя да се осмели да вдигне.
Но ето, тя го направи. Наистина натисна зелената слушалка и допря телефона до ухото си. Не можеше обаче да каже каквото и да е било. Не знаеше какво да каже, не знаеше как да постъпи. Просто дишаше тежко, на пресекулки. Сякаш всичко в нея се промени, тя млъкна и по едно време дори забрави да диша, не можеше да диша. И тогава чу гласа му. Гласът му, казваш нейното име. Челси. Притесни се. Вдиша дълбоко, усети как цялата трепери. Усети как сълзите напират в очите и', усети как една се спусна бавно по бузата и'. Не знаеше какво да направи, не знаеше какво да каже. Сякаш беше погълната цялата си граматика. И тогава отново чу гласа му. Искаше от нея да каже нещо. Молеше я. Тя също искаше да каже нещо, но изведнъж усети гърлото си сухо, едва ли можеше да говори нормално. Прехапа устната си, трябваше наистина да каже нещо. Макар че нямаше против да го слуша само него, гласа, който толкова много обичаше. Но не. Тя беше вдигнала. Трябваше да каже, да отговори нещо на Сам.
- Какво искаш, Сам?
Успя почти да прошепне тя, след като бе вдишала доста дълбоко. Чу гласа си - леко треперещ, но равен. Нямаше капчица емоция в него. Все едно и' бе писнало да и' звъни и беше вдигнала само и само да му каже да престане. Но блондинката не бе способна на подобно нещо. Тя искаше да говори с него, тя се нуждаеше от това, колкото и да го отричаше. Дори сега, говорейки му по този студен начин, да, гласът и' трепереше, но не показваше нищо друго, се упрекна. Не биваше да му говори така, но го направи. Трябваше да бъде по-мила, но някак си... в последно време беше забравила какво е това нещо. А и не можеше все още да разбере защо я търси. Надяваше се, че може би защото му липсва, но тази надежда беше дълбоко погребана в нея. Сякаш се бе отказала от тази надежда, тъй като единственото, което бе получила, бе едно огромно разочарование. А тя толкова много искаше, поне този път, да не се надява на нищо, да не очаква нищо, защото и' писна от това да я боли, и то тя беше виновницата за което. Затова просто изчака да чуе какво щеше да и' каже Сам, изчака да чуе онзи негов така запомнящ се глас. Просто нямаше сила за каквото и да е било друго. 

В последно време Челси много плачеше. Като цяло бе доста емоционална и чувствителна. Разстройваше се от най-малкото нещо, обаче най-често плачеше. Сякаш по този начин си връщаше за всички години, в които се беше преструвала, че всичко е наред. За всички онези години, в които беше стискала зъби и понасяла всичко с усмивка на уста. Тогава можеше. Тогава успяваше. Тогава се справяше. Тогава беше по-силна. Тогава всичко беше по-лесно. Нещата може би не бяха толкова сложни. Може би не бяха толкова лични. А може би просто Челси се бе променила. Сам я беше променил.
Не се знаеше. Нищо не беше сигурно за госпожица Паркс. За нея всичко беше толкова объркано, толкова хаотично подредено. Мислите и', действията и'. Целият и' живот.
Всъщност, единственото сигурно нещо бе, че сега всичко бе по-различно. Много по-различно. Преди не беше попадала в подобна ситуация. Ситуация, която не можеше да понесе усмихната. Ситуация, която я измъчваше. Ситуация, в която не знаеше какво да направи, как да постъпи. Сякаш можеше единствено и само да плаче, когато е сама. А когато някой я попита как е, да отговаря, че всичко е наред, че е просто чудесно. Добре се бе научила да лъже. Жалко обаче, че не можеше да излъже и себе си. Не можеше да си внуши, че всичко е наред, че не я боли, че може да живее по-добре. Челси не можеше да направи подобно нещо. Не бе способна на това. Не бе достатъчно силна, за да го направи. Тя бе слаба, много слаба. А и сякаш не искаше да си казва, че всичко вече е добре. Сякаш госпожицата предпочиташе да прекарва дните си по този начин. Плачейки. Лежейки в леглото си. Правейки се, че не е вкъщи, че апартаментът и' е пуст. Надяваше се някак си, че хората ще си помислят, че я няма. Надяваше се да не я безпокоят, не и' беше до гости в момента. Всъщност, не и' беше до хора като цяло. Нямаше желание да вижда когото и да е било. Дори Сам. Всъщност, не. Него може би искаше да го види, но въпреки всичко и това бе под въпрос.
Просто в момента единственото, което искаше в момента, бе да не я закачат. Да си остане в това легло, плачейки, стискайки медальона в ръката си. Искаше да си остане там завинаги. Искаше да... и тя не знаеше какво иска. Искаше всичко това да свърши.
И макар че целият апартамент беше тих и тъмен, че нито една стая не бе осветена, че блондинката предпочиташе да плаче с глас, все пак тих, но да, той нямаше как да бъде чут дори от другата стая. Макар че искаше да създаде впечатление на необитаем дом, явно бе, че не успяваше. Защото ако бе успяла, звънецът и' нямаше да звъни. Защото ако бе успяла, нямаше да я търсят. Ако бе успяла, Сам нямаше да е на вратата и'. Защото Челси знаеше, че това е Сам. Нямаше кой друг да е. Беше сигурна, че е Сам. Но всъщност, всички знаем, че причината господин Холт да очаква да му отвори, не е това, че не е успяла да направи дома си достатъчно тих, достатъчно тъмен. Причината Сам да е тук, беше в Челси. В това, че му бе затворила. Във факта, че не се бе сдържала и му бе показала емоциите си. В това, че пред Сам се беше показала слаба. Толкова слаба, колкото е и той. И дори по-слаба, защото госпожицата не притежаваше силата да му се обади, нито да го види.
Знаеше какво щеше да стане, ако сега станеше и отвореше проклетата врата. Тя не бе готова на подобно нещо. Всъщност, дори не знаеше дали щеше да успее да стане от леглото. А и да станеше, какво щеше да направи, когато го види?! Щеше да се разреве още повече, щеше да стои и да се подпира на вратата, защото иначе щеше да има опасност да се строполи на земята от треперене? Или щеше да се хвърли в прегръдките му? А откъде можеше да бъде сигурна, че Сам изобщо ще поиска да я прегърне? Не можеше, нямаше как. Виждате ли, тя самата не можеше да реши какво да прави. Как щеше да отвори, не! А и все още плачеше. Не би му отворила, плачейки. Не би посмяла. Всъщност, какво ли смееше да направи Челси? Беше я толкова страх. Страхуваше се от това, да надява напразно. Страхуваше се от това, да я заболи повече, по-силно.
Тишина.
Внезапно стана толкова тихо. Звънецът беше спрял да звъни преди няколко секунди. Момичето премина непохватно с ръка през лицето си в някакъв несполучлив опит да изтрие, поне малко, сълзите си. В един момент не успя да осъзнае какво става, защо беше станало толкова тихо, защо спря да звъни. Стисна очи, затвори ги толкова силно. Сякаш по този начин всичко щеше да се оправи. Сякаш така щеше да избяга от проблемите си. Сякаш отваряйки очи, всичко щеше да е различно, променено. Сякаш тя нямаше да плаче, а Сам нямаше да бъде пред врата и'. Сякаш всичко щеше да бъде както преди, те да са щастливи, а всичко това. Всичко това да е един сън, лош кошмар, от който бе крайно време вече да се събуди.
Колко се залъгваше само! Милата.
Когато отвори плахо клепачите си, не само че нещата си бяха точно такива, каквито бяха и преди няколко мнути, но из апартаметът на госпожицата се разнесе онзи познат за нея звън на звънец. Явно Сам не се бе отказал, продължаваше да упорства. Това я развесели, даде и' някаква напразна надежда. Надежда, че Сам все още се бореше за нея, че все още я обичаше, въпреки всичко. Отново направи поредния нескопосан опит да обърше сълзите си, но всичко беше просто безуспешно. Макар че на лицето и' за секунда-две се намърда плаха, вяла усмивка. И тя изчезна бързо обаче.
Челси стисна по-силно сребърната верижка в ръката си. Звънецът продължаваше да и' напомня, че някой отвън я чакаше. Че Сам я чакаше. А госпожицата просто си стоеше, по-точно, лежеше, и не правеше абсолютно нищо по този въпрос. Може би си мислеше, че Сам щеше да се умори. Че някога щеше да му писне и да си тръгне. Не го ли познаваше? Не знаеше ли какъв е инат? Явно доста се залъгваше, ако мислеше по този начин.
Ръката и' напипа възглевницата и за миг момичето покри лицето си с нея. Не искаше да чува този проклет звънец повече. Но. Но момент. Той отново престана да звъни. Челси обаче не се успокои. Едва ли Сам щеше да си тръгне. А и тя, вътрешно в себе си се надяваше да не го направи. Не че щеше да му отвори в скоро време, просто не знаеше как да го направи.
Тежка въздишка се отрони от гърдите и' и тя отметна възглавницата настрани. Вдигна ръката си и медальона се провеси надолу, разклащайки се наляво-надясно. Движеше се толкова бързо, че момичето не успя да фокусира погледа си веднага.И когато успя, когато очите и' едва успяха да намерят и да се взрат в малката буквичка "S", тогава ухото и' отново долови онези звуци, които издаваше звънеца. Отново притвори очи. Отново въздъха, а след това издиша. Щеше да спре след малко, след това щеше да има малко тишина и отново щеше да зазвъни. И това щеше да продължава, докато някой от тях не се предадеше. В момента блондинката не знаеше кой точно щеше да бъде. Съмняваше се във всичко и всички, освен в едно - знаеше, че обича Сам повече от всичко. И въпреки това пак лежеше и плачеше, вместо да му отвори. Момиче, какво да го правиш.
Различно от очакванията на нашата госпожица, звънецът не спря да звъни. Продъжи непрестанно около пет минути. А на Челси и' бяха нужни приблизително още толкова, за да осъзнае, че този някой, който беше пред вратата и', този някой, който случайно беше Сам, бе направил така, че звънецът да не спира. Или просто се бе облегнал на него. От устните на момичето се изтръгна лек смях. Само той бе способен на подобно нещо.Беше се облегнал на звънеца! Колко бе луд само. Но това сякаш я окуражи. Това сякаш надъхна блондинката. Щом той правеше това, щом се бе осмелил да и' се обади, а сега и да дойде до тук - мислеше си Челси - защо тя да не можеше просто да отвори проклетата врата?! Не беше толкова сложно, нали? А какво щеше да става нататък. Щеше да го мисли в движение. Защото крайно време вече беше да отвори, нали? Колко много Сам чакаше, колко го беше накарала да чака. Тя. А и никой не можеше да отрече, че единственото нещо, което искаше сега, бе да го види. Усмивката му. Очите му. Лицето му. Него самия. Искаше да сети присъствието му. Ароматът му. Това, че е близо до нея. Щеше да и' вдъхне сили, бе сигурна в това.
Тогава. Какво още чакаше?
Изхлузи се бавно от леглото и без да осветява което и да е било помещение, започна да върви бавно към входната врата. Усещаше как с всяка крачка сърцето и' биеше по-учестено. Как колкото повече се приближаваше, толкова повече коремът и' се свиваше на топка от притеснение.Спря се пред вратата. Не можеше да отвори така. Лицето и' все още беме мокро. Сякаш току-що бе излязла от банята. Сигурно бе зачервена и подпухнала. Не бе в най-добрата си форма, това бе повече от сигурно. Не изглеждаше перфектно, това бе повече от сигурно, така е. Но все пак трябваше да види поне лицето си. Все пак поне трябваше да избърше сълзите си, нали така! Приближи се до огледалото, като продължаваше да не святка която и да е било лампа. Едва видя образа си, но беше нещо все пак. Пръстите и' се обвиха около една мека памучна кърпичка, тампонче, с което почистваше лицето си от грима, и бавно премина с него по кожата си. Попи сълзите. Постара се да спре да плаче. Усмихна се, направи опит за усмивка, няколко пти. Щеше да види Сам. Щеше да го види.
Остави тампончето на масичката и отново се насочи към вратата. Знаеше, че сега е момента. Нямаше да има друг шанс.
Пръстите и' се обвиха около малкото ключе и треперливо го завъртяха наляво. След това докосна дръжката, стисна я здраво.Понечи да отвори, но ръката и' затрепери. Не спря обаче, нямаше да се отказва. Звънецът продлжаваше да ехти. Сам я чакаше. И ето. Вратата се открехна леко и лъч светлина навлезе в тъмния апартамент. Отвори по-широко вратата и пред себе си видя Сам. Облегнал се на звънеца. Може би леко изнервен. Може би леко отчаян.
Сърцето и' започна да бие наистина силно. Усети пулсиращата кръв във вените си. Усети как стомахът я присвива. Притесняваше се много. Но нищо не можеше да се сравни с това, как се почувства, когато я видя. Каква сигурност изпита. Каква сила се вля внезапно във вените и'. Как отново живна и очите и' заиграха. Колко много се зарадва. Как и' се искаше да направи тези няколко крачки, които ги деляха един от друг. Как и' се искаше да се сгуши в него, да го прегърне силно, да го усети. Искаше да го целуне, да му каже, че го обича. Да го помоли да не си тръгва повече.
Но тя не можеше да го направи. Сякаш бе прекалено, много се бързаше сякаш. Вместо всичко това, госпожицата си даде миловидно изражение.Само и само, за да скрие щастливото си лице.
- И първия път те чух, не беше нужно да лягаш върху звънеца.
Опита се да го каже с тих, мил гласец. Не искаше вече да е груба. Стига. Това не беше истинската Челси. Крайно време бе вече да се върне.
Опита се да се усмихне плахо и впери погледа си в Сам. Той също не отделяше погледа си от нея. И Челс чак тогава осъзна, че бе облечена с неговата тениска, която и' стигаше някъде до средата на бедрото, и по-късо можеше да бъде. Всъщност, беше по-късо, отколкото тя си мислеше, че е. А тя си мислеше, че е до средата на бедрото. Жалко.
Червенина се напласти на лицето и'. Червенина, която се опита да скрие и успя. Не се бе притеснила чак толкова. И с по-оскъдни дрехи я бе виждал Сам. И въпреки всичко, сега не бяха заедно. Не би трябвало да му отваря врата в този външен вид. Но го направи и някак си. Почувства се прекрасно.

Не отделяше погледа си от Сам. Бе се подпряла на вратата и просто го гледаше. Не знаеше какво да каже, а и все пак Сам също мълчеше. Челси просто нямаше какво да каже. Но и' стигаше да го гледа. Стигаше и' да вижда колко е щастлив и объркан в същото време. Стигаше и' да го вижда усмихнат и да знае, че може би тя е причината за тази усмихва. Стигаше и' да знае, да усеща, че Сам я гледа, че я наблюдава. Беше и' приятно. Чувстваше се чудесно, облечена в неговата тениска. И ако до сега само тази черна тениска и' помагаше да гонусеща по-близо до себе си, сега - когато Сам бе на няколко крачки от нея, когато ги делеше само една врата, и то отворена, когато можеше да чуе накъсаното му дишане, когато усещаше аромата му - сега тази тениска бе просто перфектното допълнение, за да може Челс, дори и за миг, да си помисли, че всичко си е постарому. Че нищо не се е променило. Че това е просто поредната вечер, която щяха да прекарат заедно. Макар че това усещане не бе толкова продължително и дълго. Това усещане приключи още в мига, в който госпожицата долови погледа на Сам. Объркан, може би леко доволно-щастлив. Явно бе осъзнал с какво бе облечена. Бе осъзнал чия тениска в момента носеше. Усети как погледът му се спусна по тялото и' и вместо да се почувства засрамено, Челси се почувства... Как ли? Трудно бе да се опише онази пълнота, която се просмука в тялото и'. Трудно бе да се опише онова малко и коварно чувство на задоволство, което изпита. Още по-трудно бе да се обясни защо блондинката изпитваше срам, че се чувства по този начин, че всичко това и' харесва. Харесваше и' Сам да я гледа. След толкова много време, след цели два месеца тя чувстваше истинска радост, и то за такова малко нещо.
Потънала в мислите си, изведнъж просто усети как Сами я вдигна. За един кратък момент тя се бе озовала в обятията му, във въздуха. Учудването, което се зароди в нея, в първия момент не и' позволи да реагира по какъвто и да е било начин на факта, че в този момент Сам тичаше надолу по стълбите с нея. Секунда измина. Още една се търкулна. А на следващата Челси започна да пищи. Не. Не пищеше. По-скоро викаше. Възмущаваше се от нахалството, което господин Холт бе проявил. Мрънкаше без особено голямо основание. Всъщност, основанието бе голямо, но може би блондинката правеше всичко това само по задължение. Просто защото се предполагаше, че трябва да вика и да се бунтува, да рита с крака и да се опитва да се отскубне от неговите прегръдки. От обятията, в които се почувства толкова сигурна, толкова добре. Ако сърцето и' можеше да говори, ако то можеше да има някакво въздействие върху нейните действия, то тогава Челси веднага щеше да престане с това налудничево поведение и щеше да обвие ръцете си около врата на Сам. Тогава щеше да допре устните си в неговите. Тогава всичко щеше да е както преди. Но не, разумът и' казваше друго и в този момент той бе по-силен. Защото все някога щеше да я пусне, да стъпи на земята, нали? Все някога щеше да е свободна - образно казано. И тогава можеше да остави сърцето си да говори вместо нея. Но дотогава щеше да вика, да рита и да повтаря на Сам да я пусне. Сам обаче сякаш не я чуваше, сякаш нищо от това, което Челси правеше, нямаше никакво значение за него.
Излязоха от блока и хладния нощен въздух накара блондинката да затрепери. Все пак бе само по тениска, а и Сам доста бързаше. Сякаш Челс щеше да му избяга. Нямаше такова намерение, изобщо даже.
Озова се в колата на Сам. На мястото, на което бе стояла толкова много време, толкова много часове. И в момента, в който Сам я остави на мястото до шофьора, госпожица Паркс просто млъкна, сякаш нещо я спираше да крещи. Сякаш озовавайки се в колата, бе осъзнала, че дори и да мрънка, нямаше какво да се направи. Сам беше инат, нямаше да я пусне.
А нали и' каза, нали и' обеща, че после щеше да я върне. Нямаше за какво да се противи. А и не искаше. Така и' беше добре, така се чувстваше чудесно. Атмосферата, колата, Сам. Всичко това и' действаше повече от добре. Защо и' бе да мрънка?!
- Сам... Сам къде отиваме?
Попита блондинката с що-годе спокоен и равен глас. Опитваше се да не издаде колко развълнувана бе, колко щастлива. Стискаше силно медальона в ръката си, а късите и равно оформени нокти се впиваха в кожата и', причинявайки и' лека болка. Но какво бе това в сравнение с болката, която изпитваше в продължение на цели два месеца?
- Сам. Ще ми кажеш ли къде отиваме?
Повтори тя по-настоятелно, твърдо решена да разбере накъде караше Сам толкова бързо. Пое си дълбоко въздух, сякаш повече за успокоение, а след това придърпа леко непохватно колана и си го сложи.
- Сам!
Този път гласа и' бе по-висок, може би дори по-ядосан. Челси бе решила да разбере къде отиваха и Сам трябваше да и' каже.

Всичко се случваше прекалено бързо и за един кратък момент Челси не успя да осъзнае какво точно ставаше около нея. В един момент все още очакваше отговора на Сам, а в следващия се ядосваше неимоверно много от факта, че той не искаше да и‘ го даде и не и‘ отговаряше по никакъв начин. Никак не разбираше защо го прави. Все пак, доколкото помнеше, Сам рядко бе правил така. Да. Дразнеше я, но това дразнене –ако изобщо можеше да се нарече така – бе съвсем безобидно и не целеше нищо друго, освен да засили момента на изненадата. Както отдавна бе направил с медальона с буквичката S. Медальон, който в същия този момент стискаше с все сила в ръката си, а ноктите и‘ – впили се в нежната кожа – вече бяха оставили своите болезнени следи. Но тя не чувстваше никаква болка, това усещане сякаш го бе притъпила в момента. Това обаче може би се случваше не само с болката, но и с почти всички останали емоции. В този момент най-важното за госпожица Паркс бе това, че беше заедно със Сам. Това бе дори по-силно и от раздразнението от неизвестността, макар и да бе пресилено. Това усещане – усещане на вътрешна удовлетвореност, усещане за любов и изчанчена сигурност, усещане на близост – бе по-силно от всичко останало. То притъпяваше моментно всички останали емоции, благодарение на които Челс все още не бе успяла да се разкрещи на господин Холт.
Но търпението, както всичко останало, си имаше своите граници. Граници, толкова тънки и толкова лесно прекрачвани. А включвайки факта, че госпожицата не бе от особено търпеливите личности, тази безобидна граница се прекрачваше прекалено безразсъдно, прекалено често. И думите на Сам толкова лесно провокираха цялото онова раздразнение, което се спотайваше тихо и чакаше своя момент, за да излезе наяве.
Търпение.
Сам искаше, молеше или налагаше търпение. Госпожица Паркс така и не успя да разбере кое от трите бе, но не и‘ беше и нужно. Защото все пак ставаше въпрос за търпение. Нещото, което Челси притежаваше най-малко в този момент. И точно когато бе решила да му каже, че сега едва  ли и‘ беше до търпение, усети, че колата започна да се движи още по-бързо. Пътят пред тях се смаляваше с огромна бързина, а поглеждайки настрани на пръв поглед спокойните улички на привидно тихия и заспал град се виждаха като едни недобре заснети кадри от бързокадърен и късометражен филм.  Движеха се прекалено бързо, а това никак не се харесваше на Челс. Тя стисна здраво медальона в ръката си, при което равно оформените нокти се впиха още по-силно в дланта и‘ и и‘ причиниха още повече болка – която междувременно също не усети.
Челси погледна към Сам. Имаше намерението да му каже да намали, заради тяхната собствена безопасност. И този път очакваше и се надяваше да я послуша, защото това все пак не бе някаква нейна детска прищявка, защото Сам наистина караше прекалено бързо. Обаче не каза нищо. Просто остана загледана в него, внимателно изпиваше с поглед всяка малка перфектна част от лицето му. Някак странно загледан право напред, с леко присвити очи и някакво странно изражение, ту концентрирано, ту леко разсеяно. Онези устни, които се помръдваха леко и които меко казано я побъркваха. Не осъзнаваше и не разбираше защо, но някак си бе просто прекрасен, карайки толкова бързо. Може би се дължеше на факта, че не го беше виждала доста време и и‘ липсваше, а може би просто той наистина бе прекрасен. Не бе от значение точната причина, а това, че Челс все още стоеше загледана в него и колкото повече мислеше, толкова повече осъзнаваше, че щеше да е по-добре да не говори, за да не го разсейва някак си. Но Сам някак си вече се бе разсеял.
В момента, в който Челси се обърна, за да погледне отново пътя, единственото, което видя, бяха някакви мъждиви червеникави светлинки. В първия момент не осъзна какво се случваше, но в следващия видя как котката се приближаваше стремглаво към колата. Или по-скоро беше обратното?! Щяха да се ударят, това бе сигурно. Щяха да се ударят, тази мисъл не излизаше от главата на Челс. Щяха да се ударят, нямаше как Сам да спре навреме, караше прекалено бързо. Паниката, която изпита в същата секунда, се разпространи толкова бързо из мозъка и съзнанието и‘, че те отказаха да работят, ама съвсем малко. Инстинктивно стисна пръстите си в юмрук, вкопчвайки се в колана си. Не знаеше какво да каже, нито какво да направи. Беше се паникьосала и сякаш бе застинала на място. В един единствен момент сякаш бе напълно неадекватна, а в следващия. В следващия усети как колата се плъзна напред, колата и‘ се опъна и тялото и‘ се премести с няколко сантиметра по-напред. Сам бе набил спирачки. Бе успял. Внезапно колата бе спряла на милиметри от двете светлинки, които както се оказа после, бяха котешки очи. Бяха спряли някак си, Сам някак си отново бе успял. Но Челс не знаеше дали да се радва, или не, дали да му благодари, или да му се развика. Тя едва ли знаеше дали има някакви сили, за да издаде какъвто и да е било звук. А и Сам също не каза нищо. Просто удари волана и млъкна, а мълчанието, което се появи… то бе по-гадно и неловко и от това на погребение.
Челси обаче трябваше да излезе от транса, в който бе попаднала и думите на Сам бяха точно това, от което имаше нужда. Те предизвикаха бегла усмивка на лицето и‘, но това беше в първите няколко секунди. След това усети нещо, което и тя не можеше да опише какво бе точно. Само усети как вече не може да си чувства ръката от болката, която си беше причинила със собствените си нокти. За един-единствен миг и‘ хрумна да прибере медальона в джоба на панталонките си, но в момента, в който ръката и‘ започна да го търси и попадна на едно огромно нищо, осъзна, че такива всъщност не носеше. И това някак си я ядоса още повече и от мълчанието, което се бе настанило между тях допреди малко, вече не остана и следа.
- Не, Сам, не съм добре. Как очакваш да съм? Та аз съм полугола и изнервена, а ти очакваш от мен да бъда и търпелива. Доколкото усетих обаче, ти беше този, който караше с над 100 км/ч. Ти беше този, който не гледаше пътя и не внимаваше, защото беше прекалено разсеян от Бог знае какво. Да ни убиеше ли искаше?!
Може би викането в случая не помагаше. Може би нямаше смисъл от него, но може би точно от това викане се нуждаеше Челси, за да се успокои. Може би не бе редно да вика на Сам, всъщност не. Никак не бе редно, защото колкото и виновен да беше, все пак бе успял да набие навреме спирачки.
„Чиста случайност“, повтаряше си тя, сякаш в този момент мразеше и се ядосваше на целия свят. Това усещане обаче бе временно. Поне това можеше да се отсъди, след като Челс бе разрошила косата си небрежно с ръка. Със същата онази ръка, която бе стискала толкова силно медальона, който блондинката така предвидливо бе оставила точно до дясното си бедро, скрито от погледа на Сам. И тя не знаеше защо искаше да е скрито, но някак си така го усещаше. Засега трябваше да е скрито.
И докато се терзаеше с мисли и съмнения, докато се питаше защо Сам продължаваше да мълчи, госпожицата усети как започват да се движат все по-бавно и по-бавно, докато накрая не спряха. И когато я осени идеята да се огледа наоколо, забеляза сградата на така болезнено познатата и‘ гимназия. Какво правеха тук изобщо?! Челси не разбираше, едва ли може и да разбере.
- Какво правим тук, Сам?! Посред нощ в училище?
Наистина не разбираше, а искаше да разбере. Защото каква полза имаше да я води тук, точно на това място в петък вечер, при все това, че бе вече сигурно единадесет и сградата бе заключена и охранявана. Наистина или пропускаше нещо съществено, или Сам сериозно бе объркал пътя.

Бяха изминали два месеца, а за един-единствен момент Челси се почувства сякаш са минали най-много два часа. За един не много кратък миг почувства, че всичко е както преди, че нищо не се е променило. Сякаш не се бяха разделяли, а това бе просто поредната изненада от страна на Сам. Изненада, за която колкото и да разпитваше, нямаше да получи смислен отговор, освен може би „Търпение, Челс.“ И макар да не и‘ се нравеше изобщо подобно нещо, блондинката нямаше друг избор, освен да последва Сам, където и да отиде.
Може би любовта бе тази, която я тласкаше напред. Може би любовта бе тази, заради която Челс вървеше като кученце след Сам, без да задава повторно въпроси къде отиват или какво бе замислил. Може би любовта бе тази, която не и‘ даваше да се противи и да упорства за нещо, което всъщност искаше да се случи. Въпреки, че не знаеше какво щеше да се случи. Не знаеше къде я водеше Сам, нито какво бе намислил. Въпреки всичко, щеше да го последва, където и да отидеше, щеше да направи това, което той поискаше от нея. Може би любовта бе тази, която я караше да прави и мисли подобни неща. Защото въпреки тези два месеца, в които бе отричала и се бе опитвала да забрави чувствата си, Челс бе лудо влюбена в Сам и все още го обичаше с цялото си сърце.
И както личеше, никой или нищо не бе и нямаше да бъде способен да промени това.
Тъй като дори и след като блондинката видя, - а не осъзна, защото в този момент едва ли можеше да осъзнава каквото и да е било - че се намират близо до игрището, почувства, че чувствата и‘, че чувствата им - на тях, на Чам - не се бяха променили нито за момент. Бяха на игрището и въпреки това едва ли в първите няколко мига осъзна къде точно се намират, защото Челси просто вървеше след Сам, напълно запленена. Самата тя не знаеше защо, ненапразно казват, че любовта е сляпа. Защото госпожица Паркс едва ли точно в този момент осъзнаваше нещо различно от факта, че бе заедно със Сам и те двамата вървяха по недобре осветеното помещение. Терен поточно. Нито един от тях не обелваше и дума. Чуваше се само непрекъснатото биене на сърцата им, а останалото...  останалото бе тишина. Тишина, която се бе настанила между тях двамата и вървеше заедно с тях. Тишина, която въпреки това, че бе дълбока, не бе неловка. Даже напротив. Сякаш бе приятна и за двама им. Стори им се приатна, тъй като бяха само двамата, а и моментът - както Челс малко по-късно щеше да осъзнае - бе просто перфектен. Поради тишината обаче, съзнанието на госпожица Паркс крещеше. Съзнанието и‘ заместваше цялата тази тишина, викайки с цяло гърло, колкото му глас държи, всичко, което някога си бяха казвали. Припомняше и‘ всички онези моменти, образи и усещания, които се опитваше да забрави през цялото това време. Това нейното съзнание непрекъснато повтаряше и онези предишните, последните думи на Сам. Повтаряше ги толкова много и толкова често, че се бяха набили в ума на блондинката и тя, дори в този момент си ги повтаряше, неволно мърдайки устните си. Сякаш изговаряше безгласно всяка една негова думичка, която я караше да се побърква.
И отново погълната в мислите си за тях двамата, Челс осъзна, че Сам се бе спрял на едно място. А тя, като едно добро малко момиченце, бе последвала примера му. И чак тогава госпожицата осъзна, че се намираха по средата на игрището. Сам беше довел Челси по средата на игрището. На същото онова място, където преди близо девет месеца я беше помолил да бъде неговото момиче. На същото онова място, където преди близо девет месеца се бяха целунали за първи път , където две отделни сърца в дин ритъм бяха забили. На същото онова място, където преди близо девет месеца се бяха спасили от онези ловци. На същото онова място, където преди близо девет месеца един изблик на благодарност се бе превърнал в една огромна и опустошителна любов.
И сега, на същото това място, Челс усети как сребърният медальон отново виси на белия и‘ врат. На същото това място усети отново допира на Сам, топлите му ръце и онова сърце, което биеше толкова силно. На същото това място, след толкова време, усети, че отново е близо до него, че ръката му отново е на талията и‘, за да бъде сигурен, че няма да избяга. Но Челси не си бе и помисляла да бяха. Защото всичко това и‘ харесваше. Защото тя искаше всичко това. Да потърси очите му с поглед, да притвори своите за миг, просто, за да се увери, че всичко това не е сън. Но не… не можеше да бъде сън. Челси бе сънувала подобни неща доста тъпи, но никога не бе чувала в тези си сънища Сам да говори. А в този момент господин Холт говореше, почти шепнеше, и караше Челси да настръхва при всяка дума.
Тя го гледаше право в очите, с леко вдигната глава. Чуваше всичко, то се запечатваше в съзнанието и‘. Но не знаеше какво щеше да му отговори. Защото и преди да чуе всичко това, което я накара да се разтрепери, това, което замалко не я разплака отново, това, което стопли сърцето и‘, тя бе готова да му прости, ако изобщо имаше за какво. Още преди да е чула каквото и да е било, бе готова да се върне при него. И бе готова на това още преди два месеца, но онази нейна гордост, онзи неин инат… Както и да е. Затова сега, след всички, което бе чула, едва ли можеше да направи нещо, с което да измъчи още повече себе си и Сам.
И изведнъж, отново потънала в мислите си, усети как Сам хваща лицето и‘. Усети погледа му и по лицето и ‚ се изписа странно, ала очарователна усмивка. Жалко само, че тази усмивка не изтрая много дълго. Но все пак едва ли бе толкова жалка, като се има предвид каква бе причината въпросната усмивка да изчезне.
Целувката.
Боже мой, целувката.
Сам беше целунал Челси.
Ръцете му бяха на лицето и‘, устните му бяха върху нейните.
Сам беше целунал Челси.
Тя все още не можеше да повярва на случилото се. Този път обаче осъзнаваше какво се случва. И то доста добре го осъзнаваше и разбираше, ако трябва да сме честни. То оставало и да не разбира, нали?! Все пак знаем, че е блондинка, но чак пък толкова.
В първите няколко секунди през съзнанието на Челс премина налудничавата идея да не отвръща на целувката на Сам. В първите няколко секунди си помисли, че ще е добре да покаже колко отвратителен може да и‘ бъде характера, да започне да се дърпа. Сякаш Сам правеше нещо против волята и‘. Но както казахме, това беше само з апървите секунди. Защото в момента, в който усети устните на Сам, осъзна колко много се нуждаеше от него, колко всъщност и‘ бе липсвало всичко това. Осъзна, че ще бъде безсмислено да се противи на нещо, което от толкова месеци желаеше толкова силно. Затова просто се отдаде на това чувство, на това повече от превъзходно чувство, като постави ръцете си на лицето на Сам. Както той бе направил преди няколко секунди.
Боже! Колко много и‘ бяха липсвали тези техни целувки, тази тяхна близост, тази емоция. Колко много обичаше да бъде близо до Сам, колко много обичаше Сам. Момент. Челси не обичаше Сам, тя го обожаваше. Обожаваше всичко свързано с него. И в този прекрасен момент просто не можеше да осъзнае с какъв акъл си бе позволила да го отпрати от себе си, да му каже да си върви. Как така доброволно се бе отказала да бъде щастлива. Такава, каквато е сега. Защото за няколко минути Сам бе успял да направи това, което госпожицата неуспешно се опитваше да направи два месеца.
Внезапно обаче усети как нещо присветна. Усети някаква светлина, право насочен сноп светлина. Нещо, което прекъсна този перфектен момент.
С огромно нежелание Челс се отдръпна от Сам и се огледа наоколо. В първия момент не успя да види никого. А снопчето светлина сякаш бе изчезнало. Но в следващия момент се появи отново, а заедно с него Челси забеляза и човешка сянка.
Стъписа се. Не успя да види кой е въпросния човек, дали е възрастен, или не. Дали изобщо е нормален човек. Не и‘ мина през ума, че се намират на територията на училището им. Училище, което имаше своя пазач, който ако откриеше някакви нарушители, се обаждаше на полицията. А с тяхната същност това изобщо не бе прекрасно.
Челси започна да се паникьосва. А не биваше. Тя трябваше да помисли разумно, за да може със Сам да измислят най-правилното решение. Очаквано може би, в първия момент погледът и‘ се спусна надолу по ръката и‘ и се впери в малката татуировка. Секунди по-късно видя тази и на Сам и паниката в нея нарасна. Тя обаче си пое дълбоко въздух и без много да му мисли, или да се движи, преплете пръстите си с тези на Сам. Изпита някаква сигурност. Сигурност, макар и неподходяща за точно този момент, и‘ хареса, защото такава сигурност не бе изпитвала от доста време насам. Челси се върна на земята и в този момент чу как пазачът мърмори нещо, но не успя да разбере какво точно. Притвори очи, а след това погледна Сам в очите. Сега нямаше никакво значение какви бяха техните отношения и какво точно се случваше с тях.  Сега те трябваше да бягат. И когато усети, че и Сам мисли това, което и тя, погледна отново към мястото, където стоеше пазача, погледна и към Сам и в следващия момент започнаха да бягат. Не мисля, че имаха идеи къде отиват в момента, дали до колата, или не, но важното бе, че бягаха. Все нанякъде. Или пък може би не?
- Сега накъде, Сам? – попита изнервено, уплашено и леко задъхано Челс, като за миг се спря, за да си поеме глътка въздух. Погледна към момчето, което толкова обичаше, и остана загледана няколко секунди в лицето му, надявайки се, че има идея какво да правят оттук нататък.

Имаше чувството, че всичко се повтаря. И то наистина сякаш се повтаряше. Отново бягаха, лутайки се из училището. Отново бяха преследвани. Искрено се надяваше да бъде от пазача, но вероятността да е някой от Ловците не и' даваше мира. Но Челси трябваше да мисли позитивно, трябваше да изпразни съзнанието си и да не мисли за нищо, освен за бягството. Да, бягството и следователно - спасението им. Трябваше да следва Сам и да не се задъхва или изморява, за да не спират и да не се бавят допълнително. Все пак все още имаше неприятни спомени от предното им приключение. Спомени, които не искаше да се повтарят. Не искаше Сам да бъде наранен, не искаше това да става по нейна вина, не искаше да се налага отново да прави импровизирана превръзка, по простата причина, че сега не носеше нито чанта, нито салфетки, нито нищо, с което да направи превръзка.
За това сега правеше всичко по силите си да следва Сам, след като той почна да бяга отново. За щастие, сега поне не беше с токчета и това я улесняваше сравнително много. Може би именно това, че бе с равни обувки бе причината, че лесно стигнаха до колата, а може би бе това, че не бяха много далеч от нея.
Колата.
Тяхното спасение.
Когато влязоха вътре. Когато Сам потегли. Когато малко по малко започнаха да се отдалечават от гимназията. Тогава Челси почувства същата онази сигурност, която изпита, когато хвана ръката на Сам. Тогава почувства същата онази сигурност, която изпита, когато бяха излезли на игрището. Тогава наистина се почувства защитена. Беше със Сам, значи наистина нищо нямаше да и' се случи.
- Защо седна отзад, Челс?
Едва когато Сам я попита, Челси осъзна и се замисли защо беше седнала отзад. Не намираше някаква конкретна причина. Не можеше да се сети защо бе постъпила по този начин. Някак си в бързината изобщо не бе разсъждавала, не бе мислила, когато бяха стигнали до колата.
- Аз... не знам, наистина.
Несигурността, с която бе пропит гласа и', бе повече от видима, а забавянето,с което му отговори, бе повече от голямо. Сам почти беше спрял, Челс се чувстваше неловко. Не знаеше защо, но просто имаше нещо, което някак не беше наред. Може би бе това, че Сам беше на предната седалка, а тя на задната. Може би бе това, че Челси не знаеше какво да каже, как да се държи вече. Може би бе това, че Сам бе и' казал толкова хубави неща. Беше казал точно това, което Челси искаше да чуе. Искаше да чуе, че му е липсвала, искаше да чуе, че близостта им, целувките им, че това им е липсвало. Искаше да знае, че не е единствената, която чувства подобни неща, която все още иска да изпитва онова приятно нещо, наречено тяхна целувка. Всъщност, Челс знаеше всички тези неща. Сам и' бе казал всичко това още по телефона. Само където сега от нея се очакваше да му каже всичко това, което той и' беше казал. Сега госпожицата трябваше да отговори колко много всъщност и' бе липсвал Сам, колко много и' бяха липсвали целувките им, колко много искаше да ги усеща отново, колко и' липсваше близостта им. Челси не можеше да живее без нея. Не можеше да си помисли дори да живее без Сам. Бе опитала и тези два месеца бяха най-ужасните в живота и'. Не искаше да продължава по същия начин, а и да искаше, просто не можеше. Дори и да искаше да каже на Сам, че нищо от това, което бе изброил, не и' бе липсвало, не можеше. Нещо не и' даваше, не и' позволяваше. Защото в този момент, когато ръката му бе на лицето и', когато усети топлината и близостта, тогава усети, че не можеше да го излъже. Не можеше да каже, че не и‘ бе липсвал, защото това не беше вярно. Не можеше да не каже, че не го обича, защото това не беше вярно. Не можеше да каже, че не иска отново да усети предишната близост, защото това не беше вярно. Защото Челси още го обичаше и мисля, че вече бе крайно време да му го каже. Крайно време беше да престане с това криене, да каже как се чувства и какво изпитва. Беше крайно време да покаже колко е слаба без него. Защото Сам беше нейният наркотик, по-безвреден от останалите, но наркотик. Госпожицата беше толкова зависима от него, животът и‘ бе толкова зависим от него. И тя не можеше да се откаже, нямаше как просто. Нали разбирате, от наркотиците човек трудно се отказва.
Притвори очите си и си пое дълбоко въздух. Беше време за истината. Истина, която не можеше да крие повече.
- Преди час, щях да кажа „не“, ако изобщо отговорех. Преди час, щях да излъжа, защото не понасям мисълта да бъда слаба. А съм, защото не си до мен. Преди час, щях да скрия всичко, едва ли щях да се осмеля изобщо да говоря. Но… сега е различно. – спря за малко, за да си поеме въздух, отново, и за да може да сложи в ред мислите си. – Сега не мога да кажа, че не си ми липсвал, защото не мога вече да лъжа. Не мога да се правя на силна, при положение, че изобщо не съм. Не мога да кажа, че близостта ни, целувките ни не са ни липсвали, защото през тези два месеца исках да ги усетя много пъти. – ръката и‘ докосна внимателно неговата и пръстът и‘ се спусна плавно по нея – Не мога да кажа, че не те обичам, защото няма да е вярно, защото никога не съм преставала да те обичам, не съм спирала да те ревнувам и да се дразня от всички момичета, с които отдалече виждах, че общуваше. И няма да спра да се дразня, защото… просто не мога. И сега, тази вечер, се убедих, че колкото и да съм се опитвала да живея без теб, не го мога и не мисля, че ще мога.
Каза го. Най-накрая го каза. Най-накрая изплю камъчето, с което се беше задавила толкова отдавна. Най-накрая успя да събере смелост, да преглътне гордостта и ината си и да бъде същото онова момиче, което бе преди девет месеца. И точно както преди девет месеца, сега изпитваше нещо, което много наподобяваше щастие.

Щастието бе нещо много относително, много различно и много индивидуално. Щастието зависеше от хората и от мислите им. Щастието можеше да бъде очаквано или желано, но можеше да дойде също тъй неочаквано и нечакано като краткотраен пролетен дъжд. А самото то може да бъде така нетрайно, както е и пролетния дъждец, появило се, за да разведри за известно време обстановката. Щастието обаче можеше да бъде голямо, преголямо даже и можеше да остане в нечии животи за по-дълго време.
Поне така Челси се надяваше да се случи с тях двамата. От все сърце искаше да са щастливи и за нищо на света да не им се налага отново да преминат през всичките трудности, които бяха изпитали през тези два месеца. Искрено се надяваше останалите да се смилят над тях. Не каза Бог, защото госпожицата не бе от ревностните вярващи. Не вярваше и на суеверия, затова си мислеше, че въпреки всичко, което някога са направили, ще могат могат да бъдат щастливи. Защото дори и да са сгрешили, са изкупили стократно този си грях през последните седем-осем седмици. Да, вече трябваше да бъдат щастливи, не можеше да не са. Нали всичко се нареждаше повече от прекрасно? Челс дори не бе и мечтала нещата да се развият по такъв начин. Не бе мислила, че ще бъде толкова скоро, не бе мислила, че ще бъде толкова близо и навяващо спомени. Не бе мислила, че ще протече толкова... леко? Не. Леко не бе точната дума, нито бе безпроблемно, защото нито бе леко, нито нямаха никакви проблеми. Просто наистина може би бе по-лесно, отколкото го бе очаквала.
И по-различно, със сигурност.
Едва ли бе очаквала Сам да се прехвърли мжду седалките. И то съвсем успешно! При спрмена за тази случка, по лицето на блондинката изгряваше усмивка, прекрасна и очарователна. Едва ли бе очаквала да я целуне по този начин, по неговия начин. Не. Не. Тук не можеше да си криви душата. Очакваше целувка. Една уникално нежна и неповторима целувка. Една целувка, която сякак крещеше, че вече е изпълнила предназначението си. Че отново придобива смисъла на една просто обикновена целувка. Макар че Челси и Сам нямаха нещо, наречено -обикновена целувка-. Всяка тяхна целувка беше специална и уникална, запомняща се. Макар че Челс си мислеше, че точно тази целувка - оо да, точно нея - щеше да я запомни завинаги. Завинаги щеше даья запомни тази целувка. Не онази преди девет и повече месеца. Защото онази, първата им целувка, не че не бе прекрасна, но беше първа, не бе толкова трудна. Докато тази, тази беше по-чувствителна. Нали знаете онази радост, когато намерите нещо повече от прекрасно? И гадното чувство, когато го изгуби? Да. И сте добре запзнати, че радостта, когато намерите и си врнете изгубеното, радостта от това ненадейно намиране е много по-голяма от първоначалната, нали? Нали разбирате? Затова Челси щеше да помни повече тази целувка. След върнатото и' щастие и спокойствие.
Защото безопасно можеше да се каже, че сега, в този момент, когато бе толкова близо до Сам, сгушена в него, се чувстваше повече от прекрасно. Усещаше ускореното си сърцебиене, усещайки и това на Сам. Усещаше как с всяка секунда започваше да се привързва към него все повече и повече, още повече. Усещаше как колкото повече време Чам бяха заедно, толкова повече спомените от тези два месеца започваха да избледняват малко по малко. Спомени. Сега се зарадва, че не бе и' стигнала смелостта да изхвърли или изтрие снимките им. Обожаваше ги. Обожаваше Сам. И чувстваше, че може да стои така вечно, ако щеше да бъде с него. Вечно. Това звучеше много дълго, но Челс нямашк против това. Защото нейната любов, тяхрвта любов - тя беше безсмъртна, не познаваше граници и прегради. Тя беше Ч- А-М.
Госпожицата чу краткотрайия и звънлив глас на Сам и по усните и' затанцува усмивка. Беше и' обещал да я върне. Така ли? Кога? Точно този спомен за миг бе отлетял от съзнанието и', но бързо кацна успешно и накара блондинката да разтвори лесно розовеникавите си устни, за да пропусне смехът и да бъде чут. Тя се надигна лекичко, за да може само да докосне стните си до неговите. Дори и това и' беше липсвало толкова много.
- Не мисля, че имам огромно желание да ме връщаш. - промори тя, като онази хлапашка усмивка не слизаше от облото и' лице. - Искам с теб, където и да е... дори и тук.
Което бе самата истина. Челси бе способна и цялата нош да прекара тук, стига господин Холт да е до нея. Липсваше и' и това бе най-важното. Тя отново се сгуши в него, като главата и' беше на гърдите му. Усещаше дишането му, сърцето му. И беше прекрасно.
- Обичам те. - прошепна тихо Челси и още неизрекла докрай думите си, се почувства страхотно. Беше и' липсало това да го казва и сега осъзна колко чудесно беше това и какви бушуващи емоции предизвикваше в нея.