Име.През годините Ловецът си бе създал много имена. Бе се представял с прекалено много самоличности, всяка от които играеше повече от перфектно. Някои го познаваха като Дан Грей, подвизаваше се и като Натаниъл Евънс, а дори и като Дилън Крейн. Това бяха едни от най-ползваните самоличности, които бе използвал, но винаги се бе връщал към една - тази на Елиът Нортмън. Неговата самоличност. Истинска самоличност. Неговата любима самоличност. Той обичаше себе си, обичаше името си. Всяка частичка от него - Елиът Нортмън. Дори произношението му му харесваше.
Години.Едва ли някой, дори и самият Елиът, можеше да определи колко възрастен бе всъщност той. Всъщност, самият той знаеше възрастта си и добре помнеше дългите години на обучение. Да кажем, че наистина господин Нортмън беше вече възрастен, но не и на външен вид. Външно - той бе сексапилният красавец на не повече от двадесет и седем години. Сякаш перфектната възраст. Възраст, която малко хора обаче, трябваше да узнават.
Външност.Сексапилен. Прекрасен. Магнетичен.
Едва ли тези три думи биха били достатъчни, за да опишат напълно Елиът Нортмън, макар че точно тях използваше той, опитвайки да се опише. Нещо, което всъщност не можеше да направи, тъй като бе прекалено самовлюбен. Но предвид неговия външен вид няма защо който и да е било да го кори.
Черна коса, оформена понякога на къдри, се спускаше по лицето му. Не бе много дълга, никак даже, макар и да имаше един кратък момент от живота му, в който я бе оставил до раменете. Обичайно разрошена и непокорна, черната му коса бе идеално допълнение към самия него. Той сякаш бе самото съвършенство. Кожата му бе бледа, светла, леко наболата брада също имаше тъмен цвят и дори и да я оставеше малко повече, никога не изглеждаше лошо. Сините му очи искряха в различни отенъци, според зависи от настроението му. Винаги обаче в тях се виждаше един буен пламък, толкова характерен за него, за Ловеца. Тези негови сини очи бяха бездънни, сякаш самия океан те гледаше, когато погледът ти попаднеше в неговия, сякаш се разтапяш, когато те погледне с онзи негов чар, с онази негова усмивка. Усмивката му. Това беше и си остава най-пленителната част от външността на Нортмън. Тази негова усмивка, която толкова много жени обичаха, по която въздишаха стотици. Трапчинките му, толкова ярко открояващи се. Устните му, толкова плътни и розовеникави. Правите му, идеално гладки и равни, чисто бели зъби. Всичко това, цялата тази комбинация, правеше усмивката на Елиът Нортмън незабравима, очарователна.
А това, което правеше не само усмивката му, но и самият Елиът очарователен и запомнящ се, беше емблематичната му фигура, пред която всяко момиче прекланяше глава. Мускули. Плочки. Сила. Надмощие. Елиът бе велик, величав. И това се разбираше само от един поглед, само от едно бегло поглеждане. Просто всичко в него излъчваше онзи секси чар, който всяка жена търсеше. Определено всичко в него оправдаваше неговата самовлюбеност.
Характер.Какъв ли може да бъде характерът на един ловец, научен да убива? Спокоен? Лъжете се!
Опърничав. Непредсказуем. Лесно запалим, като на етикетите на опасните вещества.
Елиът определено бе опасен, много опасен. За него не можеше да се каже, че е спокойна и уравновесена личност. Напротив, той беше пълната противоположност. Правеше каквото си поиска, когато си поиска. Не се съобразяваше с никого, защото той беше най-важния, а и нямаше близки приятели, с които да го прави. А дори и да имаше, едва ли и с тях щеше да се съобразява, тъй като Нортмън се съобразяваше само и единствено със своите желания, мисли и прищевки. Искаше ли нещо, правеше го, взимаше го за себе си, без значение трудностите и последствията по пътя. Нуждаеше ли се от нещо, Боже, той винаги задоволяваше нуждите си, без значение какви, без значение с кого, без значение кога. От което веднага би следвало всеки от вас да си направи простия извод, че за Елиът жените бяха като носни кърпички. Не се интересуваше с коя е прекарал нощта, стига да му е харесало. Не му пукаше колко разбити сърца е оставил зад гърба си, даже това му доставяше удоволствие. Той обичаше болката и страданието на Сенките и Хората, особено ако самият той е причината за тях. Точно това му харесваше. Да знае, че хората, по-специално жените въздишат по него, и въпреки всичко да се държи толкова надменно с тях, сякаш изобщо не му пука за чувствата им. А на него наистина не му пукаше. Имаше това странно удоволствие. А още по-странното беше, че понякога причинявайки болка на себе си, също изпитваше удоволствие. Не, не беше мазохист в никакъв случай. Просто понякога обичаше горчивия вкус на болката, дори да е негова.
И естествено, не можем да пропуснем частта, в която господин Нортмън се ядосваше лесно, даже повече от лесно. Характерът му бе толкова сложен и изграден от прекалено много снопове нерви, които прекалено лесно биваха възпламенени. И тогава, когато Елиът се ядосаше, а повярвайте, това се случваше прекалено често, по-добре да няма никой в стаята. Скандалът, който се разразяваше, виковете, крясъците, думите. Нараняваха не само физическите удари. Най-голямото оръжие на Ловеца бяха неговите думи, неговото слово, което караше всеки да настръхва от уплаха. Толкова разярен ставаше той, бе способен на всичко тогава. Наистина, по-добре е да не сте наоколо и да не го ядосвате, защото... гневът, който той притежаваше бе едно от най-опасните му качества. Искайки или не, Елиът се ядосваше от едното нищо и нямаше как да бъде поправено. Преследването, ядосването. Това бе заложено в природата му. Като например... неговият чар. Някои неща просто са създадени, за да бъдат такива, каквито са, без да бъдат променяни. И Елиът Нортмън бе живото доказателство - години живот, трудности, преследване, един и същ труден и опасен характер. Живот, как инак да го наречеш!?
История.Едва ли някой знае пълната история на Елиът Нортмън. Дори самият той си бе наложил да забрави голяма част от онова потънало в прах и забвение негово минало. А и няма смисъл да го помни, защо да го помни? Спомени? Хората казваха, че моментите се помнят, че моментите правят спомените, а спомените били най-важното. Не и за Елиът. Той не обичаше спомените си. Те бяха неговото най-уязвимо място. Не обичаше да се връща в тях, а какво оставя някой друг да се рови в миналото му. Не че не бе интересно, напротив. Но животът на Нортмън бе дълъг и дори и да не искаше да го признае, правил е грешки... за които не искаше да си припомня. Бе направил достатъчно много, бе жертвал много, за да заличи тези грешки от живота си, от репутацията му, да бъде перфектният ловец. Нямаше да позволи на никого да се рови в спомените и миналото и да извади тези грешки наяве.
Като цяло, пропускайки тези малки, но значителни подробности, животът на Елиът не е бил чак толкова необикновен. Интересен и вълнуващ, да. Но как няма петгодишното обучение да убиваш, разпознаваш и преследваш Сенки да не бъде вълнуващо?! Как бе възможно превръщането в масов убиец, но за доброто на хората, да не бъде интересно?! Разбира се, че е било, разбира се, че животът му оттук нататък ще бъде. И тъй като години наред е учен да бъде сам, Елиът никога не се е грижил за друг, освен за себе си. Никога не си бе позволявал да обича, едва ли щеше и да си го позволи, тъй като според него любовта беше нещо безсмислено. И тъй като нито се беше влюбвал, нито обичаше или се интересуваше от някого, нямаше как да говорим за дълготрайни и животопроменящи връзки. За него просто всичко бе живот за един ден, за забавление. Той бе такъв, животът му бе такъв, дори да си противоречеше с призванието му на Ловец. Едва ли някога щеше да се промени. И това му харесваше. Елиът Нортмън харесваше този си живот, не искаше да го променя, нямаше защо. Да не ти пука за нищо беше най-перфектния избор, който някога можеше да се направи. Избор, за който никога нямаше да съжалява.
Fc.Ian Somerhalder
Съб Апр 26, 2014 7:21 am by 
Заглавие: Elliot Nortman. 
