Ейдън Уест.Той беше ловец на сенки.И аз знаех много добре този тъй важен факт.Но въпреки всичко го приех, защото според него той имал нужда от това.По думите му разбрах едно-единствено нещо - той убиваше такива като мен, без да му мигне окото.Някак си се разкри пред мен, сякаш не му пукаше особено какво говори, какви тайни издава и колко важна информация ми даваше.
По някакъв начин бях успяла да се прикрия зад образа на психолог - съвсем обикновен човек, който по някаква странна причина знае за сенките и за ловците, които се опитват да "защитят" невинните хора от тези "отвратителни" същества.Ейдън дойде при мен само защото ми повярва на тази измислена история.Беше прекалено доверчив.Сякаш той се нуждаеше от това.Сякаш беше разбрал в каква ужасна машина за убиване се бе превърнал.По-късно разбрах, че съм грешала.
По време на първата ни среща той просто седеше и ме гледаше.Очите му бяха сини, с някаква почти невидима смесица със сиво.Косата му също беше с доста объркващ цвят - тъмно русо, което може би ще се обърка с кафяво.Беше предизвикателна личност, но тъй като той не говореше, реших и аз да не говоря.За първи път използвах тази тактита и точно преди да мине последната минута, си помислих, че ще полудея.
Втората ни среща беше след една седмица.Този път имахме някакъв напредък.Преди да минат последните три минути, Ейдън каза кога е роден.Бе странно, плашещо.Изпитвах огромен страх, когато през главата ми минеше онази мисъл, напомняща ми, че аз съм сянка, а той е ловец на сенки; по-просто казано - той можеше да ме убие още сега.
Когато дойде за трети път, усещах как щях аз самата да си търся психолог.Затова го попитах защо изобщо е дошъл, след като не иска да говори.От устата му излезе ироничен смях.Сякаш той не искаше да е тук.След това прекарахме още половин час в мълчание, докато не дойде времето да си тръгва.
По време на четвъртата ни среща, той реши да седне на дивана, който беше в близост до прозореца.След като се настани удобно, той отново започна да се взира в мен, сякаш търсеше нещо.Имах си няколко теории..Първата: сигурно търсеше татуировката, която бях закрила много добре с ръкава на жилетката си.Втората: сигурно вече знаеше, че съм сянка, и се чудеше откъде да започне с мъченията.Тъкмо щях да мина на третата теория, когато той започна да говори..Разказа ми как бе умряла майка му.Убиецът беше сянка.Когато Ейдън бил на четиринайсет години имал нещо като най-добър приятел - Макс, с когото били почти постоянно заедно.Ейдън не знаел за тайната на приятеля си, но и Макс не знаел, че семейство Уест са първокласни убийци на такива като него.Дошъл денят, в който Макс получил дарбата си.Когато дарбата го превзела и той не успял да я контролира, убил майката на Ейдън.Разказът спря.Не разбрах какво е станало с Макс, с бащата на Ейдън, със самия Ейдън.Той беше прекалено наблюдателен.Вече беше започнал да си събира нещата, когато изтече и последната ни минута.
Денят, в който трябваше да се видим за пети път, беше прекалено топло.Но не можех да седя пред Ейдън с разкрита татуировка, затова си напомнях цял ден да си облека жилетката преди той да дойде.Точно в този ден бях прекалено разсеяна и заета с всичките посетители, с които провеждах по едночасов разговор.Събирах нещата за единия, прибирах ги и точно тогава идваше друг.Така общо взето прекарах деня и изобщо бях забравила кой щеше да идва.Тогава на вратата се почука и аз набързо набутах записките и излетях към вратата.Ейдън.Той ме огледа..както винаги.И когато погледът ми се стрелна към ръката, с която бях отворила вратата, видях татуировката.Той също я видя.Усетих цялата ярост, която се бе събрала в него.Той ме бутна назад, след което затвори вратата.Беше бесен.Ядосан.А аз бях беззащитна.Не можех да си помогна с нищо.Дарбата ми бе съвсем обикновена, не можех да се защитя.
Но той нямаше нищо.Не можеше да ми отсече главата.Може би затова се разминах само с една забита ножица в крака.
Остави ме жива.Дори не ми направи нищо сериозно.Просто ме остави, сякаш не искаше да ме убива.На другия ден бях сигурна, че той щеше да дойде.Знаех си, че този път ще стои пред вратата с брадва в ръка, без да го интересува нищо и никой.
Но той не дойде.