*Britt Robertson
*Chelsea Eleanor Parks
*19 years old/18 of May, 1994
*shadow
*precognition/видения

*When a girl feels that she’s perfectly groomed and dressed she can forget that part of her. That’s charm.
Челси Паркс бе от хората, чиито външен вид доста често можеше да ви подлъже. Русата коса. Миловидното лице. Бледата кожа и уж невинните детски очи. Да. Тя наподобяваше ангел с външността си. Да. Тя бе способна на измами всекиго, стига да поиска. Можеше да се престори, че е същински ангел. Можеше да се държи миличко, да се съгласява с всяка ваша дума и да направи впечатление за перфектното момиче. Отстрани госпожицата наистина правеше впечатление за перфектност. Тялото и' бе слабо и крехко. Сякаш изваяно от някакъв скулптор. Всичко бе точно на мястото си, в правилните количества. Нито повече, нито по-малко. Освен може би височината и'. Не бе особено висока личност, но на нея така си и' бе добре. Не и' трябваше да бъде висока, за да бъде красива. Човек все пак притежаваше своя, вътрешна красота. А при госпожица Паркс тази вътрешна красота бе излязла наяве и всеки път, щом блондинката решеше да се усмихне, всичко сякаш се оправяше. Както казваха хората, все едно е лято, когато се усмихне. Макар госпожицата да не го правеше много често. Всъщност, тя се усмихваше постоянно. Без значение дали и' се плачеше, или не. И както сами предполагате, не винаги усмивката и' бе истинска, не винаги бе искрена. Но когато беше, бе по-прелестна от всякога. Тогава наистина излъчваше доброта и жизненост, наистина бе чаровна.

*Character is like a tree and reputation its shadow. The shadow is what we think it is and the tree is the real thing.
За да се опише характера на госпожица Паркс, животът и' може би мислено трябва да се раздели на три части - в началото, разбирайки за Сенките, преди да срещне господин Холт и след срещата и' с него. Принципно, Челси не е от хората, които променят  често каквото и да е било от себе си. Да не кажем, че изобщо не го променят. През целия си живот, тя бе променяла характера си приблизително три пъти. И все пак не бе претърпявал кой знае какви огромни промени.
В началото на съществуването си, личността Челси Елинор Паркс може да се опише само с няколко думи – кротка, наивна, дете. Като по-малко дете, госпожицата не е била кой знае колко емоционална и общителна. Можем да твърдим, че е била затворено момиче и въпреки всичко силно, упорито и твърдо решено. Можем да твърдим, че Челси никога няма и да бъде такава вече, тъй като малкото момиченце вече го няма. Отдавна
След  смъртта на майка си и откриването на същността си, Челси коренно променя себе си. От кроткото, затворено и наивно момиченце се превръща в борбен човек, който забравя какво значи да живееш, тъй като е прекалено вглъбен в работата си. А работата на госпожицата в онзи момент от живота и' е да се преструва, че всичко е наред, че същността на Сянката не представлява никакъв проблем за нея. Точно поради тази причина, лъжите, с които тогава си служи, са станали като ежедневни реплики, защото тогава бе повтаряла само едно и също нещо, но с различни думи. Челси, преди да се запознае със Сам, може да се каже, че отново е безчувствена. Всъщност, тя никога не е била безчувствена, но онова чувство за безпокойство, угриженост и любов към другите, доста бе притъпено. Интересувайки се само от себе си, от това тя да е добре, бе правила това всичко, за да го постигне. Груба, държаща се невъзпитано на моменти. Правейки се на недосегаема. Ледената принцеса.  Челс, такава каквато бе, бе най-арогантната и най-добре актьорски изиграната нейна личност. Но в никакъв случай не бе най-добрата.
Но това, което самата тя смяташе за най-добро, бе настоящото и' аз. Като че ли най-после намерила правилната дозировка от всички възможни емоции и чувства, най-добре успяла и осъзнала кога как трябва да се държи, Челси бе идеална за себе си. Бе осъзнала какво значи истинска обич, приятелство и семейство. Това бе най-доброто, което някога може да представлява Челси Паркс. И макар че винаги може по-добре, блондинката не планира да се променя още. Това и' е достатъчно. Не вижда защо трябва да се променя още. Все пак тя бе станала по-мила и дори по-отзивчива. Не викаше на всички хора, не се държеше хладно с тях. Споделяше и с други проблемите, които я тревожеха. Доверяваше се и на други. Интересуваше я и чуждия живот, този на приятелите и', на тези, които обича. Бе станала по-търпелива, не се ядосваше толкова много и толкова бързо. Дори вече си бе казала, че повече няма да се преструва, защото бе осъзнала доста добре докъде води това.
Госпожица Паркс не мислеше, че има защо да се променя повече. Според нея това бе перфектния тип характер. Е да, може би схващанията и' не бяха много подобни на нашите. Но имайки все пак предвид личността Челси Паркс, това наистина бе най-подходящото същество, в което постепенно се бе превърнала.


*There are only two ways to live your life. One is as though nothing is a miracle. The other is as though everything is a miracle.
Историята на Челси е нещото, което най-много я обърква. Когато я попитат нещо, свързано с миналото и', тя доста често не знае какво да отговори. Животът и', този, който помнеше много добре, тези последни деветнадесет години, не беше перфектен.
Челси Елинор Паркс е родена в малкото градче Харбър Хилс. Спокойно и безгрижно детство, но може би поради това, че е единствено дете, била странна, не като останалите. Не се сприятелявала много-много с останалите деца, била по-високомерна от тях, по-сдържана и не винаги мислела, че играта с тях е най-приятното нещо, което можела да прави. И все пак минали години, характерът и' поомекнал мъничко. И все пак в очите на другите останала онова затворено, асоциално и лошо дете.
Докато тринадесетгодишната Челси, заедно с майка си се прибират от кино, майка и' бива убива. И то по доста странен и ужасяващ начин. Госпожа Паркс издъхва в ръцете на дъщеря си, която не успява навреме да повика линейка. Но дори и лекарите едва ли биха били способни да спасят Сянка, убита от нейния преследвач, Сянка, останала без глава. Тази смърт тревожи Челси и до ден днешен, тя се обвинява за нея. Но какво ли е могло да направи едно момиченце срещу голям човек, и то Ловец?!
След тази неочаквана смърт, бащата на Челси бива принуден да и' каже какви са те. Историята за Сенките, силите и онези странни татуировки на ръцете – които малкото момиченце си мислело, че родителите им ги били направили преди години, за да ги свързват – придобива по-голямо значение. Всичко това плаши Челс. Знаейки, че няма и година по-късно, ще бъде такава, като родителите си, тя става коренно различна. А няколко месеца по-късно, случайно открива силата си. Онзи неин сън - в който вижда себе си след няколко години и пропилия и' се баща, с когото не разговаря – дава началото на Сянката и малката татуировка на ръката и'. Тогава Челси е объркана, обръща се за помощ към баща си, но разбира, че е започнал да пие, че се е превърнал в алкохолик, който не се интересувал изобщо от дъщеря си, която има толкова голяма нужда от него.
Сънят и' става реалност.
Оттогава Челси се изнася от жилището си и започва да се грижи сама за себе си, като изключим, че леля и' полага известни грижи за нея. Въпреки всичко Челси постепенно се превръща в онова момиче, което не се интересува от нищо. Сякаш тя е най-важната и абсолютно никой друг не е бил в нейното положение. Затова може би импулсивно се влюбва в Пърси Прайд – Сянка, който същевременно и' помага, но и пречи. Странна връзка, която както красивото си начало, има и своя край. Край, след който, Челси – която някак си смекчава отчасти характера си – отново става егоцентрично и егоистично същество.
Всичко това се променя, когато госпожицата ненадейно се влюбва истински в Сам Холт. Връзката и' с него я променя, и то към хубаво. Благодарение на Сам тя започва да цени живота си много повече, а когато в него отново се появява и господин Прайд, животът и' отново става объркан. Спомените от миналото започват да се възвръщат, а виденията се появяват все по-често, Челси не може дни наред да разбере какво да прави. И като капак на всичко, блондинката успява да се скара и да скъса със Сам. Почти два месеца Челси отново е онова безчувствено момиче, което не се нуждае от нищо и никого. Почти два месеца тя живее в сянката на стария си живот, осъзнавайки, че няма как да се върне назад. Че не иска да се върне назад, тъй като може да загуби прекалено много хора, на които държи.
Сега, госпожица Челси Паркс отново е заедно със своя Сам и не смята да го пусне никога да си отиде. Сега, госпожица Челси Паркс овладява силите си, притъпява виденията и няма проблем с тях. Сега тя най-накрая съумява да намери себе си, истинското си аз сред всички спомени и личности. И смея да твърдя, че сега е наистина щастлива.

Elle Deveraux.

Девойката е родена на втори февруари през 1994 година. В какво ужасно време е дошла на бял свят, нали? Година след разрушаването на Ню Йорк, Чикаго и Маями. Година след създаването на Ловците, убили толкова много Сенки. Ел беше принудена да гледа как с всяка година в продължение на 19 такива Ловците ставаха по-жестоки и по-жестоки, избивайки толкова много същества като нея без да им мигне окото. Но както казват с времето се свиква. Не казваме, че Ел го приема. Според нея е варварско и несправедливо, но за 19 години момичето бе свикнало с този факт.
Още откакто се помни, Ел знае какво е тя. Знае какви са родителите ѝ, знае каква е и сестра ѝ. Знае за Сенките, за способностите на майка ѝ и баща ѝ, за предназначението на сестра ѝ, за всичко. Деверо бяха сплотено семейство и родителите ѝ не виждаха причина да пазят в тайна какви са. Гордееха се, че са Сенки и искаха да покажат на Ел, че въпреки всичко, което хората говорят, Сенките са добри и тя не трябва да се страхува от себе си или да се ненавижда, задето е родена такава. И Ел не се страхуваше, не се и ненавиждаше. Да бъде Сянка за нея беше нещо съвсем нормално, с което израсна. Тя е такава, каквато е. Ако на някой не му харесва си е негов проблем. Естествено, да си Сянка в подобни времена е изключително трудно, но семейството ѝ се справяше. Не се местеха много, защото знаеха как да се прикриват добре и живееха що-годе нормален живот. Ел не ходеше на училище, преподаваше ѝ собственият ѝ баща вкъщи, но това не спираше девойката по пътя към успеха. Всъщност някак я стимулираше още повече и сега тя е изключително умна и добре подготвена личност. Баща ѝ я беше научил на толкова много неща. Беше я научил да бъде търпелива, да бъде добър стратег, да мисли преди да направи нещо. Научи я да се защитава, точно както учеше и Сидни. Преди да бъде убит той успя да предаде всичките си знания на децата си и Ел се надяваше, че не бе останал разочарован от двете. Що се отнася до силите на Ел - тя имаше тази татуировка на ръката си откакто се помнеше. И родителите ѝ знаеха, че тя бе едно от малкото изключения, които откриват силата си преди да навършат четиринадесет години. А как разбраха за силата ѝ? Нека просто да кажем, че въображаемият приятел на четири годишната Ел не беше толкова въображаем, колкото призрак.
Първоначално за Ел беше трудно да осъзнае каква точно е силата ѝ. Не се срещаше често човек, който можеше да чува, вижда и разговаря с душите на починали хора. Тази сила не беше нещо, което овладяваш с времето и започваш да контролираш. Ти просто ги виждаш и чуваш, където и да са, каквото и да правят, каквото и да говорят. И за Ел все още продължава да е  трудно. Понякога ѝ се иска да не умее това, което умее, но не може да направи нищо по въпроса. „Съдба”, казваше майка ѝ. Срещу съдбата никой не можеше да се опълчи.
Като личност Ел е непреклонна, независима и изключително умна. Понякога може да е груба, но винаги има своите причини да се държи по този начин. Не се дава на нищо и никой, казва това, което мисли и е директна с хората, дори и това да не им харесва понякога. Не обича да лъже, но понякога се налага, за да предпази любимите си хора. Приема го за спестяване на истината, което и в действителност е така. Не е оптимист,  но не е и песимист. Обича да гледа на нещата реалистично, защото ако се налага да мисли план, в което е много добра, да може той да свърши работа, както винаги става.
Хората, които се вписват в графата „близки” и „любими”  са хората, за които Ел е способна да даде собствения си живот. Винаги е готова да им помогне, макар и да недоволства от някои неща понякога. На нея винаги може да се разчита за каквото и да е, дори и понякога да изглежда като безчувствена и превзета.

-Обичам те, Ел. Бих направил всичко за теб, знаеш. Кажи какво те мъчи. Знам, че има нещо, което не ми казваш, но умираш да го направиш – Ейдън погали нежно кожата на лицето на девойката, след което промуши пръсти през косата ѝ, дърпайки я назад, за да открие лицето ѝ.
Момичето поклати глава. Не можеше да му каже, не трябваше.
„Моля те, Ел. Това е единствената ми възможност да говоря със сина си. Умолявам те.” – духът на една жена не спираше да шепне в ухото на Ел, докато тя с всички сили се опитваше да я игнорира. Наклони глава надолу.
-Ел, какво има? – попита Ейдрън.
„Не ми отнемай този шанс. Аз трябва да му кажа, че го обичам, че вината не е негова.”
Ел извъртя очи. Понякога духовете можеха да са много дразнещи, упорити, инатливи и нахални. Ел не трябваше да я поглежда в очите, може би така жената нямаше да разбере, че тя я вижда. Но беше изненадана да забележи жена в къщата на Ейдън, дори и четиридесет годишна.
-Ел? – Ейдън повдигна вежда.
„Умолявам те, Ел. Аз трябва да му кажа.”
-Майка ти. Тя иска да знаеш, че не си виновен за пожара. Не трябва да се обвиняваш за това – каза най-накрая червенокосата.
Ейдън я погледна шокирано. Направи крачка назад.
-Откъде— Откъде знаеш за пожара? Аз никога не съм го споменавал. Ако това е някаква шега, Елинор...
-Не, не е шега, Ейдън. Кълна се, че не е шега. – Елинор направи крачка към него, но той се дръпна.
-Тогава откъде знаеш?
-Тя ми каза, Ейдън. Твоята майка.
-Майка ми е мъртва! – Ейдън повиши тон.
Ел примигна няколко пъти бързо, след което наведе глава надолу.
-Ти— Ти си една от тях. Сянка. – Осемнадесет годишния мъж се приближи до нея, бавно и плахо.
Ел повдигна глава и го погледна виновно.
-Тя е тук, в стаята в момента. Духа ѝ, по-точно. Иска да знаеш, че те обича и, че не те вини за случилото се.
-Може ли да ме чуе? – Ел поклати глава. - Аз, съжалявам мамо. Не съм искал. Беше просто игра.
Ейдън се заоглежда в стаята, вина и разкаяние се бяха изписали на лицето му.
„О, миличък… Кажи му, че аз му прощавам. Че го обичам и му прощавам. И, че той трябва също да си прости.”
-Казва ли нещо? Какво става?
-Каза, че ти прощава. Че те обича с цялото си сърце и ти прощава. Същото трябва да направиш и ти.
Очите на Ейдън се насълзиха. Ел направи крачка към него и го прегърна. Не трябваше да се живее с тази вина. Ел бе взела правилното решения да му каже. Щеше да е грешка ако не го направеше и някой ден тази вина щеше да го погуби. Толкова се радваше, че му беше казала. Сега нямаха тайни помежду си.
-Всичко е наред, Ейдън. Всичко е наред – говореше тихо момичето, галейки главата му. – Но Ейдън, обещай ми, че няма да кажеш на никого за мен. Умолявам те, обещай ми.
-Обещавам, Ели. Обещавам ти – каза той, сгушил се в прегръдката ѝ.

-Елинор, помогни на сестра си с приготвянето на масата.
Ел остави четивото си на масата и стана от дивана, в който се бе настанила така удобно. Целуна баща си по бузата, който все още четеше ужасно голямата си книга на съседния диван и влезе в кухнята. Усмихна се на майка си и взе две чинии, една купа и две чаши. Момичето беше много сръчно. Излезе от кухнята и влезе в трапезарията, където Сидни подреждаше приборите.
-Идват още. – Ел подаде чашите на сестра си.
-Как е Ейдън? – попита Сидни и повдигна любопитно вежди, след което се засмя.
-Той е много добре – отвърна весело Ел. Едно по едно остави другите неща, които носеше, на масата. – Всъщност аз—
Чу се как входната врата на имението се отвори с трясък. Сидни и Елинор се спогледаха, след което тръгнаха веднага към приемната. Майка им застана пред тях и ги бутна назад.
-Сидни, вземи сестра си и се махайте от тук. Веднага!
Момичетата погледнаха как Ловците навлизат в имението им, въоръжени до зъби. Баща им беше там, опитвайки се да ги задържи, но след няколко изстрела той падна на замята.
-Татко! – провикна се Ел.
-Не – прошепна Сид.
Майка им ги погледна за последно преди да се впусне напред към мъжете. Чрез силата си успя да ги отблъсне за секунди.
-Хайде, Ел! – Елинор чу гласа на сестра си.
Всичко се случваше толкова бързо, Ел не можеше да се осъзнае. Сидни ѝ я хвана за ръката и я задърпа към задната врата. Трябваше да се спасят поне те. Родителите им жертват живота си за тях, те трябваше да тръгнат веднага. Ел знаеше това, знаеше го. Но не можеше да ги остави сами.  Не можеше.
-Трябва да тичаме, Ел! Трябва да бягаме! Не можем да им помогнем, не можем.
Ел се окопити и хвана сестра си за ръката, като заето излязоха през задния вход. Поглеждайки назад, Ел виждаше как в къщата се святкаше, чуваха се виковете на съседите, чуха се и последните изстрели и след това всичко утихна.
Сидни и Елинор спряха. От очите им течеха сълзи, кристално чисти и изпълнени с мъка, а тъжните им очи следяха къщата.
-Сидни, хайде. Да тръгваме. – Ел подкани сестра си и двете продължиха да тичат.
И през последните пет години това правеха. Тичаха и бягаха.
И Елинор беше виновна за всичко.
Анонимното обаждане до Ловците? Беше от Ейдън.
Елинор бе показала силата си и именно затова родителите ѝ бяха убити. Варварски. Пред очите на децата си.
Той обеща. Той ми обеща.